Читать «Наследници» онлайн - страница 4

Форест наричаше къщата Кленова руина. Червените и жълтите кленове, опасвали някога улицата, бяха изсъхнали от неизвестна болест. Прогнилите им дънери така и не бяха разчистени. Четири огромни дъба хвърляха сянка върху моравата. Те сипеха тонове листа — твърде много, за да бъдат събрани с гребло. И поне два пъти годишно някой клон се откършваше и падаше върху покрива, откъдето я някой го махнеше, я не. Къщата си стоеше така година след година, десетилетие след десетилетие, поемаше ударите, но не падаше.

И все пак още си беше красива, южняшка къща с колони, някога гордост за онези, които я бяха вдигнали, но днес само напомняща с тъга за едно западащо семейство. Рей не искаше да има нищо общо с нея. За него тя беше пълна с неприятни спомени и всяко завръщане го потискаше. Никога нямаше да заживее пак в Клантън, а определено не можеше да си позволи финансова черна дупка като поддръжката на имение, което плачеше за булдозер. А Форест по-скоро би я подпалил, отколкото да я приеме.

Съдията обаче искаше Рей да поеме къщата, така че тя да остане в семейството. Това бе обсъждано отгоре-отгоре през последните няколко години. Рей така и не събра кураж да попита: „Какво семейство?“ Нямаше деца. Имаше бивша жена, но не и перспективи за настояща. Същото се отнасяше и за Форест, само дето той имаше две бивши съпруги и главозамайваща колекция от приятелки, а в момента делеше дома си с Ели, сто и петдесет килограмова художничка и грънчарка, с дванайсет години по-стара от него.

Фактът, че Форест не бе създал поколение, бе чудо на биологията, но поне досега не се бяха появили никакви деца.

Кръвта на рода Атли отслабваше и вървеше към тъжно и неизбежно пресъхване. Това не вълнуваше Рей. Той живееше за себе си, а не заради баща си или славното семейно минало. Връщаше се в Клантън само за погребения.

Останалото имущество на съдията никога не беше обсъждано. Семейство Атли било богато навремето, но това било дълго преди Рей да се роди. Имали земя, памук, роби, железници, банки и политици — обичайните придобивки на Юга, които в края на двайсети век нямаха никакво парично изражение. Затова пък все се говореше за „семейното богатство“ на рода Атли.

На десет години Рей знаеше, че семейството му има пари. Баща му беше съдия, къщата му си имаше име, а в селския щат Мисисипи това го правеше наистина богато дете. Преди да умре, майка му положи всички усилия да убеди Рей и Форест, че са по-горна ръка хора. Живееха в имение. Бяха презвитерианци. Всяка трета година ходеха на почивка във Флорида. От време на време вечеряха в ресторанта на хотел „Пийбоди“ в Мемфис. Дрехите им бяха по-хубави от тези на другите.

А после Рей беше приет в Станфорд. Илюзиите му се изпариха, когато съдията изтърси: