Читать «Наследници» онлайн - страница 5

— Не мога да си го позволя.

— Какво искаш да кажеш? — бе попитал Рей.

— Каквото казах. Не мога да си позволя Станфорд.

— Не те разбирам.

— Тогава ще повторя ясно. Запиши се в който колеж искаш. Но ще те издържам само ако отидеш в Сюъни.

Рей отиде в Сюъни, без да получи нищо от семейното богатство, а издръжката от баща му едва покриваше таксата, учебниците, общежитието и елементарните разходи. После завърши право в Тулейн, където свързваше двата края като сервитьор в един морски бар във Френския квартал.

Трийсет и две години Рубън Атли бе получавал заплата на председател на канцлерски съд, която бе от най-ниските в страната. В Тулейн Рей прочете един доклад за възнагражденията на правистите и с тъга научи, че съдиите в щата Мисисипи получават петдесет и две хиляди долара годишно при средна заплата за страната деветдесет и пет хиляди.

Съдията живееше сам, харчеше малко за къщата, нямаше лоши навици освен лулата и предпочиташе евтин тютюн. Караше стар линкълн, ядеше евтина, но изобилна храна и носеше едни и същи черни костюми от петдесетте години насам. Единственият му порок беше благотворителността. Пестеше парите си, а после ги раздаваше.

Никой не знаеше какви суми дарява съдията всяка година. Десет процента отиваха автоматично за презвитерианската църква. Сюъни получаваше две хиляди долара годишно, като същото се отнасяше за „Синовете на ветераните на Конфедерацията“. Тези три дарения бяха задължителни като Десетте божи заповеди. Останалите — не.

Съдия Атли даваше на всеки, който поиска. На сакато детенце за патерици. На отбор местни футболни звезди за щатско турне. На Ротарианския клуб за ваксинация на бебетата в Конго. За подслон на бездомните кучета и котки в окръг Форд. За нов покрив на единствения музей в Клантън.

Списъкът беше безкраен. За да получи чек, човек трябваше просто да драсне два-три реда и да помоли за него. Съдия Атли винаги изпращаше пари; откакто двамата му синове напуснаха дома, той даваше на другите.

Сега Рей си го представи затрупан сред хаоса и праха на бюрото си да пише кратки писъмца на машината и да ги пъха в служебните си пликове заедно с почти нечетливи чекове от Първа национална банка в Клантън — петдесет долара тук, сто долара там, по малко за всеки, докато всичко свърши.

Описът на имуществото едва ли щеше да е сложен, защото нямаше бог знае какво за описване. Старите правни книги, овехтелите мебели, болезнените семейни снимки и спомени, отдавна забравените папки и книжа бяха просто куп боклуци, с които можеше да се накладе внушителен огън. Двамата с Форест щяха да продадат къщата за колкото успеят и да се радват, ако спасят нещичко от семейното богатство на рода Атли.

Трябваше да се обади на Форест, но такива разговори се отлагаха лесно. С Форест вървяха отделен куп въпроси и проблеми, много по-сложни от един умиращ саможив баща, твърдо решен да раздаде парите си. Форест представляваше едно дишащо и крачещо бедствие, трийсет и шест годишно момче, чийто ум беше унищожен от всеки известен законен и незаконен порок в американската култура.