Читать «Наследници» онлайн - страница 2

Докато го изкарат от сградата на съда, минаха пет години. Кабинетът му на втория етаж бе преживял пожар и две преустройства. Съдията не бе позволил да го докоснат нито с боя, нито с чук. Когато окръжните инспектори най-сетне го убедиха, че ако не се изнесе, ще го извадят насила, той натъпка в кашони събираните три десетилетия ненужни папки, бележки и прашасали стари книги, занесе ги вкъщи и ги струпа в кабинета си. Когато кабинетът се напълни, съдията взе да ги реди по коридорите към трапезарията и дори в салона.

Рей кимна на един седнал в коридора студент. Поговори пред кабинета си със свой колега. После влезе, заключи вратата зад себе си и остави писмото на средата на бюрото. Свали си сакото, окачи го на вратата, прекрачи купчината дебели юридически книги, които прескачаше от половин година, и както всеки ден се зарече да сложи тук някакъв ред.

Стаята беше три на четири метра, с малко бюро и диванче, и двете покрити с достатъчно книжа, за да убедят хората колко зает човек е Рей. Нищо подобно. През втория семестър той водеше един курс по антитръстово законодателство. Освен това трябваше да пише книга, поредния скучен, дотеглив трактат върху монополите, който нямаше да бъде прочетен от никого, но пък щеше да разкраси биографията му. Беше назначен на постоянна длъжност, но като всички сериозни професори спазваше най-важния принцип на академичния живот: „Пиши или ще те отпишат.“

Седна на бюрото си и бутна встрани книжата.

Пликът бе адресиран до професор Н. Рей Атли, Университет на Вирджиния, Юридически факултет, Шарлотсвил, Вирджиния. Е-тата и О-тата бяха замазани. Лентата на машината плачеше за смяна от десет години. Освен всичко друго съдията нямаше вяра и на пощенските кодове.

„Н“ беше от Нейтан — първородният син бе кръстен на генерала, само че малцина го знаеха. Един от най-страшните скандали между него и баща му се дължеше на решението на младежа да изостави „Нейтан“ и да си пробива път в живота просто като Рей.

Писмата на съдията винаги бяха адресирани до Юридическия факултет и никога до апартамента на сина му в центъра на Шарлотсвил. Съдията обичаше титлите и важните адреси и искаше хората в Клантън, дори и пощальоните, да знаят, че синът му е професор по право. Беше ненужно. Рей преподаваше (и пишеше) от тринайсет години и важните хора в окръг Форд знаеха това.

Отвори плика и разгъна единствения лист в него. Името, титлата и адресът на съдията отново бяха с релефен печат, а пощенският код отново липсваше. Старецът сигурно разполагаше с неограничени запаси такива бланки.

Писмото бе адресирано до Рей и по-малкия му брат Форест, единственото потомство от злополучния брак, приключил през 1969-а със смъртта на майка им. Както винаги съдията беше лаконичен:

Моля направете необходимото да се явите в кабинета ми в неделя, 5 май, в 17 ч за да обсъдим управлението на наследството ми.

Искрено ваш,

Рубън В. Атли

Характерният подпис се бе свил и изглеждаше неуверен. Години наред бе красял заповеди и постановления, променили живота на безброй хора. Решения за развод, за попечителство върху деца, прекратяване на родителски права, осиновявания. Становища, уреждащи спорове за наследства, съмнителни изборни резултати, претенции за земя или битки за присвоени територии. Някога подписът на съдията беше самоуверен и широко известен; сега той представляваше смътно позната драскулка на много болен старец.