Читать «Наследници» онлайн - страница 151

— Телефонът не работеше.

— Защо?

— Кабелът минава през мазето. Там някъде се беше прекъснал.

Рей кимна. Още една разрешена загадка.

— Освен това той рядко вдигаше телефона — добави Форест.

— Кога пренаписа завещанието му?

— Ден преди да умре. Намерих старото, не ми хареса особено и реших да направя каквото трябва и да разделя всичко поравно между двама ни. Ама че абсурдна идея — да делим поравно. Що за глупак съм бил? Просто не съм разбирал закона в подобни ситуации. Мислех си, че след като сме единствените наследници, трябва да делим на две. Не знаех, че адвокатите са научени да оставят всичко за себе си, да крадат от братята си, да крият имущество, което са се заклели да пазят, да престъпват клетвите си. Никой не ми каза това. Опитвах се да бъда справедлив. Ама че глупост.

— Кога умря той?

— Два часа преди да дойдеш.

— Ти ли го уби?

Презрително сумтене. Никакъв отговор.

— Ти ли беше?

— Не, ракът го уби.

— Чакай малко — каза Рей и се наведе напред като следовател при разпит. — Мотаеш се край него осем дни и през цялото време той е дрогиран. После удобно умира два часа преди да дойда.

— Точно така.

— Лъжеш.

— Помогнах му с морфина, е, и? По-добре ли се чувстваш? Той плачеше от болка. Не можеше да върви, да яде, да пие, да спи, да ходи по малка и по голяма нужда, не можеше дори да седи на стола. Ти не беше там, разбра ли? Аз бях. Той се издокара заради теб. Аз го избръснах. Помогнах му да легне на дивана. Той беше твърде слаб, за да натисне капачето на опаковката с морфин. Аз го направих вместо него. Той заспа. Аз излязох от къщата. Ти се прибра, намери татко, намери парите и започна с лъжите си.

— Знаеш ли откъде са тези пари?

— Не. Сигурно някъде от крайбрежието. Не ме интересува особено.

— Кой подпали самолета ми?

— Това е престъпно деяние и аз не знам нищо за него.

— Да не би да е същият човек, който ме преследва цял месец?

— Двама бяха. Стари приятели, познати от затвора. Много са добри, а ти беше лесен обект. Сложиха бръмбар под калника на тежкарската ти кола. После те проследиха. Всяко твое движение. Просто като две и две.

— Защо изгори къщата?

— Отричам да съм престъпвал закона.

— Заради застраховката ли? Или за да ме отрежеш напълно от наследството?

Форест клатеше глава. Вратата се отвори и Алисън подаде ъгловатото си лице.

— Всичко наред ли е тук? — попита тя.

Да, да, супер сме си.

— Още седем минути — рече Алисън и затвори. Стояха така цяла вечност, загледани в различни точки на пода. Отвън не се чуваше нито звук.

— Исках само половината, Рей — каза накрая Форест.

— Вземи половината сега.

— Вече е късно. Вече знам какво да правя с парите. Ти ми показа.

— Страхувах се да ти ги дам, Форест.

— От какво се страхуваше?

— Боях се, че ще се натровиш до смърт с тях.

— Е, ето ме — рече Форест и показа с ръка стаята, ранчото и цяла Монтана. — Ето това правя с парите. Не може да се каже, че се самоубивам. И съвсем не съм толкова луд, колкото смятахте всички.

— Сгрешил съм.

— О, колко трогателно. Сгрешил си, защото те хванах ли? Или защото се оказа, че не съм чак такъв идиот? Или защото искаш половината от парите?