Читать «Наследници» онлайн - страница 149

Косата му вече я нямаше. Машинката беше свалила всичко на три милиметра от скалпа, а над ушите беше стигнала до кожа. Форест беше гладко избръснат и изглеждаше с десет килограма по-лек. Широката му риза беше тъмнозелена, с копчета, малка якичка и два големи джоба, почти военен модел. Тя подсказа на Рей първите думи:

— Тук е като във военен лагер.

— Да, не е леко — отвърна много бавно и тихо Форест.

— Да не ви промиват мозъците?

— Точно това правят.

Рей беше дошъл заради парите и реши да подхване въпроса направо.

— И какво получаваш за седемстотин долара на ден?

— Нов живот.

Рей кимна одобрително. Форест го гледаше втренчено, без да мига, без всякакво изражение, просто гледаше брат си така безизразно, както би гледал някой непознат.

— И си тук за дванайсет месеца?

— Поне толкова.

— Това прави четвърт милион.

Форест сви леко рамене, сякаш парите не бяха проблем, сякаш можеше да остане три години, че и повече.

— Пил ли си някакви успокоителни? — опита се да го провокира Рей.

— Не.

— Държиш се така, сякаш си пил.

— Не съм. Тук не използват наркотици. Чудя се защо ли, а ти? — Гласът му набра сила.

Рей не забравяше часовника. Точно на трийсетата минута Алисън щеше да се върне, за да прекрати срещата им. Времето не стигаше, за да обсъдят всички въпроси, значи трябваше да се действа по-ефективно. Давай по същество, каза си Рей. Да видим колко ще си признае.

— Взех завещанието на баща ни и писмото, с което ни викаше на седми май, и разгледах подписите върху тях. Струва ми се, че са подправени.

— Браво на теб.

— Не знам кой ги е фалшифицирал, но мисля, че си ти.

— Съди ме тогава.

— Няма ли да отречеш?

— Какво значение има?

Рей повтори полугласно тези думи с отвращение, сякаш самото им изговаряне го ядосваше. Последва дълга пауза, а времето продължаваше да изтича.

— Аз получих писмото си в четвъртък. Беше изпратено от Клантън в понеделник, в същия ден, в който си го закарал в клиника „Тафт“ в Тюпълоу да си вземе морфина. Въпрос — как успя да го напечаташ на старата му пишеща машина?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Напротив, длъжен си. Ти замисли тази измама, Форест. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш как е станало. Ти победи. Баща ни е мъртъв. Къщата я няма. Ти взе парите. Никой не те преследва освен мен, а аз скоро ще си тръгна. Кажи ми какво стана.

— Той вече си имаше морфин.

— Добре, значи си го завел да си вземе нова опаковка или да му допълнят старата, все едно. Не е там въпросът.

— Но това е важно.

— Защо?

— Защото той се друсаше. — Непроницаемата фасада леко се напука, когато Форест свали ръце от масата и извърна поглед.

— Значи е страдал — каза Рей, като се опитваше да провокира някакви чувства.

— Да — отвърна Форест без сянка от емоции.

— А след като си му бил морфина, къщата е била на твое разположение.

— Нещо такова.

— Кога отиде за пръв път?

— Не ме бива много с датите. Открай време.

— Не ми се прави на глупак, Форест. Той умря в неделя.