Читать «Цветът от Космоса» онлайн - страница 7

През февруари синовете на МакГрегор от Медоу хил, по време на лов за мармоти, убили недалеч от дома на Гарднър някакво твърде странно животно. Телесните му пропорции изглеждали леки, но неописуемо изменени; колкото до главата — никой никога не бил виждал муцуна на мармот с подобно изражение. Сериозно изплашени, младежите захвърлили трупа на зверчето, така че селяните узнали за него само от нелепия им брътвеж. Но вече нямало съмнение, че конете се подплашвали около фермата на Наюм и това дало основа за цяла поредица от легенди.

Хората твърдели, че в околностите на фермата снегът се топи по-бързо от всяко друго място, а в началото на март магазинчето на Потър в Кларкс Корнър станало арена на оживен спор. Сутринта Стивън Райе бил минал с каручката си край къщата на Гарднър и близо до горичката отвъд пътя видял изникнали от калта множество бурени, наричани „вонящо зеле“. За пръв път ги виждал толкова грамадни, а цветът им бил направо неописуем. Имали чудовищна форма и даже конят се стреснал от миризмата, която според Стивън не напомняла нищо познато. До вечерта мнозина се изредили да гледат изродената растителност; всички били единодушни, че подобни бурени не могат да виреят в нормална земя. Пак се заговорило за погубената миналогодишна реколта и плъзнал слух, че нивите на Наюм са отровени. Естествено, виновен бил метеоритът; като си спомнили, че професорите от университета смятали камъка за странен, неколцина фермери отишли да им опишат положението.

Един ден учените посетили Наюм; не били обаче доверчиви към фантастичните разкази и местния фолклор, а в изводите си проявили крайна сдържаност. Вярно, растенията изглеждали много странни, но вонящото зеле винаги си е повече или по-малко странно по форма и цвят. Възможно било някоя минерална съставка от метеорита да е проникнала в почвата; дъждовете скоро щели да я отмият. Що се отнася до ненормалните следи и подплашените коне, то това си било чиста легенда, породена от падането на небесния камък. Сериозни хора като тях не се занимавали с подобни бабини деветини, тъй като суеверните селяни приказват и вярват каквото им хрумне. По тази логика през цялото времетраене на странните дни учените надменно странели от невежите селяци. Едва след година и половина, когато полицията предала за анализ две стъкленици с прах, един от тях си спомнил, че чудноватият цвят на вонящото зеле силно напомнял една от светлите ивици в спектъра на метеорита, както и неописуемия оттенък на вграденото в него кълбо. Образците от праха отначало излъчвали подобен спектър, но по-късно загубили това свойство.

Около фермата на Гарднър дърветата напъпили преждевременно. Нощем се люшкали страховито при всеки полъх на вятъра. Вторият син на Наюм, петнайсетгодишният Тадеус, се кълнял, че клоните се клатят и в пълно затишие, ала даже най-запалените любители на слуховете отказвали да му вярват. И все пак из въздуха наистина витаело напрежение. Всички в семейството придобили навика да се ослушват крадешком, макар че не можели да уточнят какъв шум дебнат. Напрегнатото им изражение се появявало в моменти, когато сякаш отчасти губели разсъдък. За беда, седмица подир седмица тия мигове зачестявали, докато накрая хората взели да шушукат, че цялото семейство се е побъркало. Когато разцъфнали първите потайничета, окраската им също била необикновена — не точно като цвета на вонящото зеле, но все пак по-близка до него, отколкото до всеки познат оттенък. Наюм отнесъл няколко стръка в Аркхам и ги показал на главния редактор на „Газет“; онзи достоен мъж обаче се задоволил само да напише хумористична статия, в която осмивал беззлобно суеверните страхове на селяците. Наюм бил допуснал грешката да разкаже на тесногръдия гражданин за неестествено едрите червени пеперуди и тяхното поведение след разцъфването на потайничетата.