Читать «Цветът от Космоса» онлайн - страница 4

Наюм лично отишъл в Аркхам да съобщи новината, а пътьом я споделил и с Ами Пиърс. По онова време Ами бил четиридесетгодишен и всички тия странни събития се запечатали дълбоко в паметта му. На следващия ден заедно с жена си той съпроводил тримата професори от Мискатоникския университет, които дошли да видят удивителния пришълец от междупланетните пространства, и всички се зачудили защо Наюм го наричал „грамаден“.

Фермерът твърдял, че камъкът се е смалил, и сочел за доказателство кафявия куп изхвърлена пръст и обгорената трева близо до стария кладенец в двора; учените обаче отвърнали, че камъните не се смаляват. Метеоритът все още съхранявал високата си температура, а по думите на Наюм, през нощта излъчвал слабо сияние. Професорите го ударили няколко пъти с геоложко чукче и открили неговата необичайна мекота — толкова мек, че бил едва ли не пластичен. Вместо да го трошат, наложило се да дълбаят, за да отделят образец, който отнесли в университета за изпробване с различни химикали. Тъй като и малкото късче отказвало да изстине, трябвало да го сложат в една кофа, взета назаем от кухнята на Наюм. На връщане спрели да си починат в къщата на Ами и доста се замислили, когато мисис Пиърс забелязала, че образецът се смалява и прогаря дъното на кофата; дребничък изглеждал наистина, но навярно били взели по-малко, отколкото трябвало.

На другия ден — това ставало през юни 1882 година — професорите се върнали силно развълнувани. Минавайки пред къщата на Ами, те му разказали колко странно било поведението на образеца и как се изпарил, когато го сложили в стъклена колба. Стъклото също се изпарило и учените говорели за необясним афинитет между силиция и загадъчния камък. В отлично екипираната лаборатория той се държал по най-невероятен начин: не проявявал реакция и не отделял никакъв газ при нагряване с пламък; оказал се безчувствен към разтварящото действие на боракса; даже температурата на оксиженовата горелка не можела да го изпари. Сложен върху наковалнята, той се проявил като много ковък материал, а в тъмнината излъчвал добре забележимо сияние. Упоритото му нежелание да изстине скоро развълнувало целия университет; при нагряване пред спектроскопа излъчвал светли ивици, нямащи нищо общо с цветовете на нормалния спектър, и учените възбудено говорели за нови елементи, невероятни оптични свойства, накратко — обичайните приказки на смаяните учени при среща с неизвестното.

Държан в тигел поради високата си температура, камъкът бил изпробван с най-различни реактиви. Водата и солната киселина не му подействали. Азотната киселина и дори царската вода само съскали и кипели около жарката му неуязвимост. Ами трудно си спомняше тези подробности, но разпозна имената на някои разтворители, когато взех да ги изброявам по ред. Използвали амоняк, сода каустик, спирт, етер, въглероден бисулфит и още десетина химикали; теглото на камъка намалявало равномерно и температурата като че спадала с времето, но в разтворителите не се забелязвала никаква промяна, която да покаже, че са засегнали образеца. Несъмнено било само едно — че имат работа с метал. Доказвали го преди всичко магнитните му свойства; след обработката с киселина някои наблюдатели твърдели, че различават следи от линиите на Видменщетен, характерни за метеоритното желязо. След като материалът поизстинал, опитите продължили в стъклени колби и пак в колба събрали всички късчета, останали от първоначалния образец след множеството експерименти. На другия ден и стъклото, и фрагментите били изчезнали, оставяйки само обгоряла следа върху дървената лавица.