Читать «Сън за Армагедон» онлайн - страница 17

Той се спря и настъпи продължително мълчание.

Изведнъж забелязах, че се движим по нанадолнището от Чок Фарм към Юстън. Порази ме това бързо минаване на времето. Обърнах се към човека с рязък въпрос, произнесен с тон „сега или никога“.

— А сънувахте ли след това?

— Да.

Той като че правеше усилие да довърши. Гласът му беше много тих.

— Още веднъж, и то като че ли само за няколко мига. Сякаш изведнъж се пробудих от дълбоко безчувствие, изправих се в седнало положение, а трупът лежеше там, на камъните до мен. Изсъхнал труп. Не нейния, разбирате ли. Толкова скоро — а не беше тя…

Може да съм чул гласове. И аз не знам. Във всеки случай усещах ясно, че в туй уединено място нахълтват хора и че това е последното безчинство.

Изправих се, закрачих през храма и ето че насреща ми се открои… първо един човек с жълто лице, облечен с мръснобяла униформа, гарнирана със синьо, а после няколко, които се изкачиха по ръба на старата стена на изчезналия град и се притаиха там. Те бяха ярки фигурки, осветени от слънцето, спрели там с оръжие в ръка, взиращи се предпазливо напред.

По-нататък видях други, а после, на друго място на стената — още. Това беше дълга, отпусната редица хора с развърнат строй.

След малко първият, когото забелязах, се изправи, изрева някаква команда, а хората му се заспущаха от стената и през високите бурени закрачиха към храма. Той също скочи с тях и ги поведе. Вървеше към мен и като ме видя, се спря.

Отначало следях тези хора просто с любопитство, но когато разбрах, че искат да влязат в храма, реших да не допусна това. Извиках на офицера:

„Не бива да идвате тук; аз съм тук, аз съм с моята покойница.“

Той ме изгледа, а после на висок глас ме запита нещо на някакъв непознат език.

Повторих казаното вече.

Той пак извика, аз скръстих ръце и се заковах на място. След малко той поговори на хората си и пристъпи към мен. Държеше оголена сабя.

Дадох му знак да не се приближава, но той продължаваше да върви напред. Повторих съвсем спокойно и ясно:

„Не бива да идвате тук. Това са стари храмове, а аз съм тук с моята покойница.“

Скоро той се приближи толкова, че виждах ясно лицето му. То бе тясно лице, с мътни сиви очи и черни мустаци. На горната си устна имаше белег, беше мръсен и небръснат. Той продължаваше да ми вика нещо неразбрано, сигурно въпроси.

Сега вече зная, че се страхуваше от мен, но на времето не се сетих. Когато се опитах да му обясня, той ме прекъсна с властен тон, заповядвайки ми, предполагам, да се дръпна.

Понечи да ме отмине, но аз го улових.

Забелязах, че когато го хванах, изражението му се промени.

„Глупако — извиках аз. — Не разбираш ли? Тя е мъртва!“

Той се дръпна назад. Гледаше ме с жестоки очи. Видях как в тях блесна нещо като тържествуваща решителност… радост. После изведнъж, навъсен, замахна със сабята си — ей така — и мушна.