Читать «Кървава музика» онлайн - страница 135

Да, вече не се съмняваше какво вижда навън — последната нощ на света.

— Уф — въздъхна тя, вдигна лекичко полите на роклята и се отпусна в един от фотьойлите. Избърса сълзите от очите си и си придаде смелост. Хайде, край на глупостите.

Поне не я е страх.

Защо не прие?

Вратата на гардероба изскърца и тя подскочи уплашено. Приближи се, дръпна я и надникна вътре. Нямаше никой естествено. Отново се погледна в огледалото.

Образът оттатък бе заобиколен от ярки светещи мехури, като стичаща се завеса от искряща, пенлива бира.

Сюзи се наведе напред. Лицето в огледалото въобще не беше нейното. Тя докосна устните си и протегна пръсти, за да ги срещне върху хладната повърхност с тези отсреща.

Стъклото започна да се топи. Пръстите й докоснаха нещо топло.

Сюзи отскочи назад и се удари в облегалката на фотьойла.

Образът прекрачи рамката на огледалото и й се усмихна.

Отражението не беше нейното. Приличаше на майка й. А може би също на баба й, прабаба й и така нататък. Имаше и от Сюзи, но не само от нея. Всички събрани в едно. Те й се усмихваха.

Сюзи опря ръце на облегалката. Образът пред нея разтвори ръце — сега вече бе съвсем като майка й — тя изтича, завладяна от цял водопад чувства, притисна се в обятията й и отърка нос в рамото й. Поне не се разплака.

Образът — този път съвсем като нейното отражение — я хвана за ръката. Едва сега Сюзи си спомни. Когато трансформираният град изчезна, оставяйки я сред обезлюдената пустош — това беше след като отказа на Кери и другите да ги последва — тя бе почувствала, че се раздвоява.

Бяха я дублирали, копирали — като на ксерокс.

За всеки случай — просто за да притежават резервно копие.

А ето, че сега са го изпратили за да се срещне с оригинала, с истинската Сюзи. Но междувременно копието бе претърпяло невероятни промени. То не беше само на Сюзи, но и на всички жени в рода преди нея.

Другата Сюзи я поведе към вътрешната стена на апартамента, далеч от прозореца. Изкатериха се на леглото и се спогледаха усмихнати.

„Готова ли си?“ — попита я без думи образът.

Сюзи погледна през рамо към светещия сняг отвън, сетне почувства топлото, човешко докосване. Колко здрависвания я делят от някой в Америка?

Нито едно.

— Там, където отиваме, няма ли да сме от най-бавните? — попита тя.

„Не“ — отвърна копието й. Сюзи прочете отговора в очите й. Кери се оказа прав. Те наистина умееха да усъвършенстват хората.

— Добре. Защото ми омръзна да изоставам от събитията.

Образът протегна ръка и започна да къса тапетите от стената. Сюзи се включи енергично да й помага. Останалото се оказа лесно. Неочаквано стената се разтвори и просто ги погълна.

Зад нея също валеше сняг, но не беше като този отвъд прозореца. Снегът тук бе неимоверно по-красив.

Тук имаше поне милион снежинки и всички бяха живи. Всички танцуваха весело.

— Няма ли да използваме гардероба? — попита Сюзи.

„Той не води там, където отиваме“. Двете млади жени се прегърнаха, притиснаха се и се приготвиха…

И тогава скочиха от леглото право в отвора на стената.

Сградата се разтърси, сякаш някъде по етажите се е хласнала масивна врата. Горящите снежинки в нощта продължаваха да танцуват като Браунови частици. Черните облаци в небето станаха прозрачни и Сюзи можеше да вижда съвсем ясно във всички посоки. Беше красиво и малко страшно.