Читать «Кървава музика» онлайн - страница 133

— Почти същото — отвърна той. — Чакай — добавил е една дума. Големите промени наближават.

След закуска излязоха да се порадват на слънцето, което напоследък рядко пробиваше облаците. Въздухът беше студен и щипеше бузите, но вятърът бе утихнал.

— Има ли надежда вселената да се пречупи обратно, да се върне към нормалното си състояние? — попита Фукс.

— Бих казал да, ако всичко зависи само от естествените процеси. Но посланията на Бернард не са никак окуражителни… — той замълча. — Аз съм един невежа — възкликна неочаквано. — Колко е лесно да го кажеш. Невежа. И аз като това дърво съм жертва на непознати сили. Не ни остава друго, освен да чакаме.

— Значи не си ме поканил тук, за да търсим някакво разрешение.

— Не, разбира се, че не — Гогърти тупна лекичко с крак върху заснежената земя. Горната коричка лед се пропука, но отдолу нямаше вода. — Изглежда Бернард е искал да се съберем.

— Дойдох тук, надявайки се да получа отговори.

— Съжалявам.

— Не, това не е цялата истина. Дойдох тук, защото в Германия вече нямах работа. И където и да било другаде. Компанията фалира, други няма. За първи път от много години съм съвсем свободен. Дори да се захващам с рисковани начинания.

— А семейството ти?

— И аз, като Бернард, не успях да създам семейство. Ти имаш ли?

— Да — кимна Гогърти. — Бяха във Върмънт — миналата година — на гости при родителите на жена ми.

— Прощавай.

Върнаха се в къщата и Гогърти направи кафе. Фукс взе писмото и прочете:

Скъпи Гогърти и Паул,

Последно съобщение. Колко ръкостискания ви делят от някой, който сега си е отишъл? Едно. Нищо не е загубено.

Това е последният ден.

Бернард

Прочетоха го и двамата. Гогърти сгъна писмото и го прибра в едно чекмедже. Около час по-късно, споходен от внезапно предчувствие, Фукс отвори чекмеджето, за да го прочете още веднъж.

Писмото беше изчезнало.

46

Лондон

Сюзи се подаде от прозореца и пое с пълни гърди студения въздух. Никога не бе виждала нещо по-красиво, гледката не можеше да се сравнява дори с блясъка на Ийст ривър, когато бе пресякла Бруклинския мост. Горящият сняг беше семпла, пленителна и елегантна кода, възвестяваща побъркания начин, по който е настъпил краят на света. Поне в това бе уверена. През деветте месеца, преживяни в малкия лондонски апартамент, с наем плащан от американското посолство, тя бе проследила последните агонални гърчове на някога великия град. Не излизаше много, предпочиташе да си седи в апартамента и да гледа от прозореца бързо топящия се поток от коли и камиони, растящите с всеки изминал ден тълпи пешеходци и неспиращия, блестящ сняг…

Жителите на Лондон изглежда не се плашеха от него. Излизаха смело на улиците и вървяха… вървяха…

Веднъж в седмицата идваше да я навести един от заместниците на консула. Тя беше млада жена на име Лори, понякога водеше и годеника си, Френч, който въпреки името си бе американец.

Лори не забравяше да донесе грамаден плик със сладкиши, детски книги и разбира се — новини. Разказа й, че „ефирът“ ставал все по-непроницаем. Това означаваше, че радиоапаратите ще излязат от употреба. Сюзи не се разделяше с малкото транзисторче, което напълно бе престанало да работи, след като го изпусна върху металния под на хеликоптера. От тогава само пропукваше жално, но беше частица от миналото й и това бе най-важното.