Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 8

3. Думата „ЧАО“

В детските градини на Реджо Емилия преди няколко години бе се зародила играта „панаир на разказвачите“. Едно подир друго като върху някаква трибуна децата се качват на едно столче и разказват на другарчетата си, насядали на пода и сгушени едно до друго, някаква измислена история. Учителката я записва, а детето внимателно следи тя да не пропусне или да не промени нещо. След това то илюстрира самичко своя разказ с една голяма рисунка. По-нататък ще анализираме един от тези спонтанни разкази. Засега играта „панаир на разказвачите“ ми служи само като отправна точка за следващия ни разговор.

След като аз бях говорил за начина, по който можем да измислим някаква история, тръгвайки от една зададена дума, учителката Джулия Нотори от детската градина „Диана“ попитала дали някое от децата не желае да съчини свой разказ посредством тая нова система и подсказала за първия опит думата „чао“. Един петгодишен малчуган разказал следното:

„Едно момченце било изгубило всичките си добри думи и му били останали само тези… лошите: лайно, дрисък, дърдонка и т.н. Тогава майка му го завела при един доктор, който имал ей такива мустаци и който му казал: «Отвори си устата, изплези езика, гледай нагоре, гледай навътре, издуй бузите!» Докторът заръчал то да тръгне да търси наоколо някаква добра дума. Най-напред то намерило една ей такава дума (момчето означава с длани дължина от около двадесет сантиметра), която била «у-уф!», значи лоша дума. После намерило една ей толкова дълга (около петдесет сантиметра), която била «изчезвай!» — значи пак лоша. После намерило една розова думичка, която била «чао», сложило си я в джоба, отнесло я в къщи и се научило да казва добри думи и станало добро дете.“ Докато разказвало, малките му слушатели на два пъти се включвали, за да одобрят и доразвият предложените им теми. За пръв път върху темата за „лошите“ думи децата весело импровизирали цяло шествие от така наречените „неприлични думички“, изреждайки цяла поредица от тези, които вече познавали и които са били извикани в съзнанието им от първата. Очевидно правели го като предизвикателство, като игра отдушник, комично пристрастени към храносмилателната лексика — нещо, добре познато на всеки, който е имал работа с деца. Технически играта на асоциациите тук се е развивала по модела на така наречената от езиковедите „ос на селекция“ (Р. Якобсон): търсене на близки думи по протежение на смисловата верига. Но тези думи не са представлявали отклонение от темата на разказа или нейно изоставяне — напротив, те доизяснявали и определяли нейното развитие. В работата на поета, казва Якобсон, „оста на селекция“ се проектира върху „оста на комбинация“: звукът (римата) може да извика към живот някакво ново значение, словесната аналогия може да породи метафора. Същото нещо се случва и когато детето измисля своя разказ. Става дума за творческа операция, която притежава и свой естетически облик. Все пак тази операция ни интересува само с оглед на проявеното творческо начало, а не на поетическото изкуство. Втори път слушателчетата прекъснали разказвача, за да доразвият „играта на доктор“, като търсели вариации на традиционното „изплези езика“. Тук забавлението на децата е имало двоен смисъл: психологически, доколкото е служело да драматизира чрез комичното образа на лекаря, който все още вдъхвал малко страх; и състезателен — кой ще изнамери най-изненадващата и неочаквана вариация („гледай навътре!“). Такъв вид игра е вече театър, първичният елемент на драматизацията.