Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 70

Ако реалният Карлето се бои от тъмното, тогава Карлето от приказката хич няма да го е еня от него, ще върши това, което никой не се осмелява да извърши, ще ходи там, където никой не смее да припарва…

В истории от такъв вид майката предава на детето своя опит и предлага своята вече оформена личност като предмет за подражание, помага му да си изясни своето място в света на нещата, да схване системата от взаимовръзки, на която то самото е съсредоточие. За да познаеш себе си, трябва да имаш първо възможност да се самовъобразиш.

Значи не става дума у детето да бъдат поощрявани празни фантазьорства (ако допуснем — за разлика от психоаналитиците, — че могат да съществуват напълно празни, неговорещи за никакви следи от съдържание, фантазьорства). Става дума на детето да се протегне ръка за помощ, за да може то да се види във въображението си, да си представи собствената си съдба.

„Карлето беше обущар и майстореше най-красивите обуща на света. Карлето беше инженер и правеше най-дългите, най-високите, най-здравите мостове в света.“

За тригодишните и петгодишните деца всичко това не трябва да бъде „сладки, но забранени сънища“, а съвършено необходими упражнения.

Историите, в които детето се появява като главно действуващо лице, за да звучат „по-наистински“, трябва на всяка цена да притежават и своя „частна“ страна: в тях трябва да участвува вуйчото (ако стане дума за него) в качеството му на истинския, конкретния вуйчо, а не измислен; конкретната портиерка на конкретния дом, а не друга някоя; мястото на действието в своите ключови моменти трябва да бъде познато на детето; думите, които се произнасят, трябва да бъдат натежали от намеци за познати неща. Мисля, че примери тук са излишни.

И по-големките деца обичат да бъдат упоменавани в приказки, та макар и само името им да се мерне в тях. Колкото пъти ми се налагаше да изпълнявам по училищата дълга си на разказвач, толкова пъти аз се стараех да давам на действащите лица от приказките имената на моите слушателчета, а географските названия сменях с такива, които децата вече познаваха. Имената и названията преработваха: те разгаряха интереса и усилваха вниманието, защото бе задвижен механизмът на идентификацията.

Именно този механизъм, винаги присъствуващ у детето, което чете или гледа било филм, било телевизия, ни позволява да въвеждаме в историите „послания“ с увереността, че те ще пристигнат на своето местоназначение.

34. Истории „табу“

Ще нарека „табу“ точно определена група истории, които лично аз намирам, че е полезно да бъдат разказвани на децата, но пред тези истории някои от възрастните извръщат нос. Представляват опит да се разговаря с детето на теми, интересуващи го интимно, до които традиционното възпитание нарежда между нещата, за които „не е красиво да се говори“: естествените нужди на тялото и сексуалното любопитство. Ясно е, че определението „табу“ е спорно и че аз призовавам това „табу“ да бъде нарушавано.