Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 72

Нищо друго освен смеха не може да му помогне да дедраматизира, да уравновеси своите отношения с темата, да излезе от примката на обезпокояващите впечатления, на невротичните теоретизации. Има един период, през който е почти необходимо да се измислят за него и с него истории за „аки“, за „гърненца“ и други подобни. Аз го правих. Познавам много други родители, които са го правили и те не се разкайват за това.

Между моите спомени на баща — поне в това отношение без табу — има много стихове и песни на тази тема, импровизирани специално за деца на близки. Песните се пееха в автомобила, не зная поради какъв условен рефлекс, неделя сутрин, защото вечерта на връщане децата бяха много уморени, за да пеят. Ако не бях и аз като всички други повече или по-малко повлиян от условностите, бих включил тези „експериментални“ песни в моите сбирки със закачливи детски стихотворения. Вярвам, че едва след двехилядната година ще имаме достатъчно смели автори, за да го направят…

Случаят с автомобила директно повлия върху моята „История за цар Мидас“, който, освободен от дарбата да превръща в злато всичко, до което се докосва, поради известно неблагоприятно обстоятелство бива принуден да превръща всичко, до което се докосва, в „аки“ и първото нещо, до което се докосва, е, разбира се, неговият автомобил…

Историйката няма нищо особено, но често когато отивам в едно училище, чувам да питат за нея, докато в целия клас витае закачливо очакване. Децата искат да ме чуят да произнасям думата „аки“ буквално и от начина, по който се смеят в този момент, се разбира много добре, че те, бедничките деца — наши родственици, не са могли никога да се осмелят да я произнасят лично до пълно изчерпване на желанието си.

Една сутрин на село с група деца от нашето си племе измислихме цял екскрементален роман, който трая няколко часа и има необикновен успех. Нещо не по-малко необикновено: след като се смяхме толкова, та чак ни заболя стомахът, никой не направи по-късно и намек за това. Историята беше изпълнила функцията си, подтиквайки до крайни последствия с цялата агресивност на случая пререканието с така наречените „условности“. Схемата, ако се интересува някой, беше горе-долу следната.

В Тарквиния се случват най-различни неща: един ден саксия пада от един балкон и едва не убива един минувач, друг ден се откачва водопроводен улей от покрива и пробива един автомобил… Все около една и съща къща… Все по едно и също време… Коварен замисъл? Уроки? Една учителка в пенсия след внимателни изследвания успява да установи, че нещастните случаи са в пряка връзка с „гърненцето“ на някой си Маурицио, на години три, на месеци пет. На това влияние обаче могат да се припишат също много весели събития, печалби от лото, намиране на етруски съкровища и пр. Накратко: различните случки — щастливи или нещастни — зависят от формата, количеството, консистенцията и цвета на „акито“ на Маурицио. Тайната не е вече тайна. Най-напред някои от семейството, а после и други групи от приятели и неприятели се заемат да заговорничат, за да овладеят хода на събитията. Интриги и съзаклятия се заплитат около храната на Маурицио: целта оправдава средствата… Съперничещи банди се бият, за да владеят царството на неговите черва и да осъществят своите противоположни проекти. Подкупване на лекаря, на аптекаря, на прислужницата… Един немски професор на почивка в Тарквиния, осведомен за нещата, решава да напише научно есе, което ще му донесе слава и пари, но вследствие на необмислено взет пургатив се превръща в кон и избягва в Марема, последван от секретарката си. За съжаление не си спомням вече заключението, което обхващаше космични мащаби. Не ми се иска сега да изфабрикувам едно такова на студено.