Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 68

Народните приказки и обработката им посредством техническите похвати, за които вече стана дума, са неизчерпаем извор от теми. С една уговорка: въвеждането на комическо действуващо лице там е нещо почти задължително, но резултатът пък е винаги плодотворен.

Две случайно подбрани кукли представляват „фантазиен бином“, който не се нуждае от по-нататъшни обяснения, остава ми само да го препратя към предидещите глави.

По-скоро тук ме занимава друго едно съображение: като имам предвид възможността на кукления театър да бъдат покорявани някои „негласни поръчения“, ще ми се да отбележа поне две упражнения за развитие на въображението. Първото се състои в използуването на материал от телевизията: това позволява да се изработи критически подход или поне да се положи началото на такъв в противоположност на едно чисто пасивно слушане и гледане на програмите. Второто упражнение се състои в това, че на известни действащи лица може да бъде наложено да играят ролята си в несвойствено за тях обкръжение. Сега ще обясня за какво точно става дума и в двата случая.

У нас, в Италия, а сигурно така е и другаде, практически не съществува такова телевизионно предаване, което да не може да бъде използувано като суровинен материал за представление в куклен театър. С това съвсем не искам да кажа, че кукленото представление на всяка цена трябва да се обърне в контрателевизия, въпреки че в крайна сметка това е неизбежно. Куклите сами ще се погрижат за това и с движенията си, както и със способността си всичко да свеждат до абсурд те ще съумеят да осмеят и свръхсамоуверения говорител, и лаещия певец, и капризния участник в телевизионната викторина, и незаблудимия детектив, и баналния злодей от телевизионните филми. А възможно е просто да бъдат обединени лицата, които сме свикнали да виждаме на малкия екран, с други, съвсем несъответствуващи лица: например Пинокио чете новините в „По света и у нас“, вещицата участвува в „Златния Орфей“, а дяволът — във фестивала в Сан Ремо.

В едно начално училище видях да се разиграва с куклите телевизионната викторина „Рискувай всичко“, в която като състезател участвуваше дяволът. Вярно е, че малко преди това аз им бях разказал историята с крокодила, който се явил на конкурса в телевизията и там глътнал водещия Майк Бонджорно. Децата не притежаваха между играчките си крокодил, но в замяна на това имаха дявол. В това „диаболично решение“ историята излезе много по-смешна от моята.

За разбора на второто упражнение нека пак се върнем в къщи при най-малките дечица. Това, което учениците правеха със своя учител, като му говореха посредством куклата учител, ние можем да сторим с нашите деца, като им говорим посредством марионетките. Трябва да имаме предвид, че марионетките се поддават до известна степен на трайно отъждествяване. Кралят, каквото и да прави, си остава по правило бащата, властта, силата, възрастният, от когото имаш нужда, но и от когото малко те е страх, който ограничава, но и огражда от всяка опасност. Кралицата е майката. Принцът е самото то, момчето (принцесата е момиченцето). Феята е „нещо прекрасно“, доброто вълшебство, надеждата, изпълненото желание, бъдещето. Дяволът събира в себе си всички страхове, притаени чудовища, всички и всякакви врагове. Имайки наум тези равнозначни присъствия, става възможно да натоварим марионетките — докато разиграват на сцената своите приключения — със задачата да въздействуват на детето по успокояващ начин. Общуването с помощта на символи има не по-малко значение от словесното общуване. Понякога то е единственият начин за общуване с детето.