Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 42

Структурата на приказката повтаря структурата на изконно-древния ритуал. Именно върху това наблюдение Владимир Проп (но не само той) строи теорията, според която приказката заживява като такава, когато старинният ритуал е отмрял, оставяйки след себе си само спомени във вид на разказ. Разказвачите в течение на хилядолетия все повече и повече са се отклонявали от спомена в конкретния му изначален вид и все повече и повече са се грижели за автономните изисквания на самата приказка. Последната при своето преминаване от уста на уста е променяла облика си, обогатявала се е с варианти, съпровождала е народите (особено индоевропейските) в техните скиталчества, попивала е в себе си влиянията на историческите и обществените преобразования. Същото е било и с езиците: тези, които са говорили на тях, са променяли облика им дотолкова, че в течение на едва няколко там столетия от един език се е получавал друг. Нима много векове са потрябвали, та от латинския език от епохата на разпадането на Римската империя да се появят романските езици?

С една дума, приказките ще да са се родили, когато сакралният свят се е търкулнал в повседневието, при упадъка на верското до битовото. По същия „разпадъчен“ начин до детския свят са доплували и са били сведени до играчки отломките на древни предмети, които в предходни времена са били принадлежности на култа, изпълнени са били със сакралната култура на миналото. Такива са например куклите, пумпалът. А нима при възникването на театъра не намираме същия процес — прехода от култовото към светското?

Около едно изначално магическо ядро приказките са насъбрали и други десакрализирани митове, приключенски разкази, легенди, анекдоти; наред с приказните герои са въведени действуващи лица от селския бит (например хитрецът и глупакът). Така се е получила плътна и многослоеста магма, намотало се е кълбо от стотици многоцветни нишки, сред които обаче — казва Проп — главната нишка си остава описаната по-горе.

Колкото до теоретическите изводи, те съществуват в немалко количество и всяка теория си е добра по свой начин, но изглежда, че никоя от тях не може дори да претендира за пълно обяснение на произхода на приказките. Теорията, поддържана от Проп, притежава особена притегателна сила и поради това, че тя установява дълбока връзка (някои биха се изразили: „на равнището на колективното подсъзнание“) между праисторическото дете, изпитало на собствения си гръб древния ритуал на „инициацията“, и детето от исторически обозримите епохи, което именно посредством приказката изпитва първите трепети от допира със света на възрастните. В светлината на тази теория идентификацията между малкия слушател и Палечко от приказката, разказвана от майка му, има не само психологическа обосновка, но и една друга, много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта.