Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 41

22. Картите на Проп

Една от характерните черти в гения на Леонардо (много вярно схваната и подчертана от автора на една статия в популярно научно списание) се е състояла в неговата способност да разглежда по-сложното като произлязло от по-простото. За пръв път в историята той започва да описва всяка машина не като организъм, не като някакъв неповторим първообраз, а като съчетание от по-прости устройства.

Леонардо да Винчи „разчлени“ машините на отделни елементи. На „функции“. Така например той специално е проучил „функцията“ на триенето, което му позволило да разработи план за сачмени лагери, за конусни лагери, дори за цилиндри с формата на пресечен конус, като последните наистина започнали да се произвеждат фабрично, и то в най-ново време, за жироскопите, употребявани за нуждите на авиацията.

С подобни проучвания великият Леонардо успява дори да се развлича и забавлява. Неотдавна бе открита негова рисунка на шеговито изобретение: „амортизатор, за да забави падането на човек от височина“. На рисунката се различава човек, който пада, откъде не се вижда, задържан от цяла система от взаимносвързани подпори, а в крайната точка на падането — от цяла бала вълна и нейната съпротивителна сила се регулира от една последна, най-ниско закрепена подпора.

И тъй става ясно, че Леонардо по всяка вероятност се е занимавал покрай всички други неща и с изобретяване на „безполезни машини“, които той си е построявал просто за собствена забава, за да даде простор на фантазията си. Сигурно ги е рисувал с усмивка — напук на утилитаристичните изисквания на научно-техническия прогрес, господствуващ по негово време.

Нещо подобно на Леонардовото разчленяване на механическите устройства на техните „функции“ е направил с народните приказки съветският фолклорист Владимир Яковлевич Проп в своята книга „Морфология на приказката“ (М., 1969) и в студията си „Трансформация на вълшебните приказки“ (сб. Фольклор и действительность, М., 1976).

Проп спечели напълно заслужена слава също с книгата си „Историческите корени на вълшебните приказки“ (Л., 1946), където увлекателно и — поне от гледна точка на поетиката — убедително той е изложил теорията, според която вълшебната приказка води корените си от първобитното общество и е свързана с обредите на „инициацията“, това почти религиозно-мистично посвещаване в живота на възрастните, което африканските племена са устройвали за децата, намиращи се пред прага на своето полово съзряване.

Това, което приказките разказват — или след цяла редица от метаморфози са дълбоко прикрили в себе си, — някога наистина се е случвало. Децата, след като достигнели определената възраст, били иззимани от семействата им и отвеждани в гората (както Палечко, както Иванчо и Марийка, както Снежанка), където шаманите-магьосници на племето, облечени така, че да всяват ужас, прикрили лицата си със страшни маски (в нас веднага възникват асоциации със злите вълшебници и вещиците от приказките…), ги подхвърляли на тежки, понякога дори на заплашващи живота със смърт изпитания (всички герои от приказките срещат такива изпитания по пътя си…). Децата изслушвали митовете на племето, които им били разказвани, и получавали на съхранение оръжие (нека си припомним вълшебните дарове, които героите от приказките получават от свръхестествените същества в момент на опасност…). Накрая те се завръщали по домовете си, нерядко с променени имена (героите от приказките също много често се връщат в къщи инкогнито, с променена външност…), и бивали считани вече зрели за брак. Същото е и в приказките, от десет приказки девет завършват със сватбено пиршество.