Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 53

— Трябва да измия главата на кучето си! — казал един.

— Поканен съм да прекарам заедно с приятели няколко дни на морето — казал друг.

— Не съм сменял водата на рибките и се страхувам, че ще умрат.

Но никой не казал чисто и просто, че се страхува, тъй като били свикнали винаги да лъжат.

И така от целия служебен персонал на лудницата останало само момчето от кухнята с кочан зеле в ръка и с отворена уста. Гладът му наистина бил преминал и за първи път в живота му го лъхнали хубави мисли, като приятен свеж ветрец.

Ромолета първа от стаята разбрала, че пазачите са избягали.

— Какво чакаме, та не бягаме? — казала тя на леля Панокиа.

— Това е противно на правилниците — отговорила леля Панокиа, — но, от друга страна, правилниците са против нас. Затова хайде да си вървим!

Те се хванали за ръце и тръгнали към стълбите, по които вече бягала огромна тълпа. Бил настъпил ужасен хаос, но леля Панокиа веднага разпознала сред хилядите гласове гласовете на своите котки. Седемте ученици на Дзопино, от своя страна, също видели сред тълпата високата глава и строгото лице на своята покровителка и веднага скочили от всички страни на раменете й, мяукайки.

— Хайде, хайде! — казала леля Панокиа със сълзи на очи. — Да си вървим вкъщи! Едно, две, три, четири… всички ли сте тук? Седем, осем! Има едно в повече.

Това бил, разбира се, добрият Фидо. В ръцете на леля Панокиа имало място и за него.

Джелсомино спрял да пее и разпитвал за Дзопино всички, които излизали от лудницата. Но никой не знаел нищо за него. Тогава той наистина изгубил търпение.

— Остана ли някой вътре? — попитал той.

— Никой, нито един човек!

— Тогава гледайте!

Той поел въздух в гърдите си, както водолаз преди спускане под водата, сложил ръцете си от двете страни на устата, за да бъде сигурен, че гласът му ще полети само в една посока, и взел един висок тон. Ако има жители на Марс и Венера с уши, трябва и те да са го чули. Достатъчно е да знаете, че сградата се сгромолясала като отнесена от циклон: керемиди и греди отлетели като птички. След това, започвайки от най-горния, етажите се огъвали и със страшен трясък се сгромолясвали в рова, като изхвърляли водата във всички посоки.

Всичко траяло само минута и това най-добре разбрало момчето от кухнята. То било останало там и след бягството на затворниците. Момчето едва успяло да скочи от прозореца, да прекоси рова и да стигне площада, когато зад гърба му се съборила цялата сграда.

Над площада ехтял радостен вик и тъкмо в този миг се показало слънцето, като че някой бил изтичал да го извика с думите: „Излизай бързо, ако не, ще изпуснеш интересната гледка!“

Понесли Джелсомино на ръце и журналистите не успявали да се приближат до него, за да го питат за впечатленията му. Затова трябвало да се задоволят с интервюто от Калимеро Полицата, който продължавал да стои настрана, гледайки мрачно.

— Нищо ли няма да кажете за читателите на „Съвършен лъжец“? — попитали го журналистите.

— Мяу! — отговорил Калимеро, като им обърнал гръб.

— Отлично! — извикали журналистите. — Вие сте един от свидетелите очевидци. Можете ли да ни кажете как се случи всичко това?