Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 51
Джани Родари
— Бенвенуто, Бенвенуто, къде сме?
Но Бенвенуто не можел вече да му отговори.
Художникът скочил от количката, разтърсил два-три пъти стареца, но ръцете му били ледени. Гласът на Джелсомино продължавал да се излива от стълбите, излизал на улицата и приспивната песен достигала до количката.
Бананито изтичал нагоре, събудил Джелсомино и двамата изскочили навън.
— Мъртъв е! — казал Джелсомино. — Мъртъв е заради нас. Даде и последните си сили за нас, докато ние си спяхме най-спокойно, без да мислим за нищо.
В дъното на улицата отново се появил нощният пазач.
— Да го внесем вкъщи! — пошепнал Джелсомино.
При носенето той не се нуждаел от помощта на Бананито: Бенвенуто бил лек като дете и Джелсомино почти не усещал тежест в ръцете си.
Нощният пазач останал известно време при количката.
„Изглежда, че вехтошарят живее тук наблизо — мислел си той. — Трябва да го глобя, че е оставил количката насред улицата, но той е добър старец и ще се престоря, че съм минал отдругаде.“
Бедният Бенвенуто! В къщата му нямало нито един стол, на който да го сложат да седне, макар и мъртъв. Трябвало да го проснат на пода, само с една възглавница под главата.
Погребението на Бенвенуто станало два дни по-късно, когато вече се били случили толкова неща, които вие още не знаете, но за които ще научите в следващите глави. Имало хиляди, хиляди хора, но никой не произнесъл реч, а всички те можели да произнесат по една, за да разкажат за някое добро дело на вехтошаря.
И именно на това погребение Джелсомино пял за пръв път, без да счупи нищо: гласът му бил силен като преди, но бил станал по-нежен и който го слушал, чувствал как става по-добър.
Но преди деня на погребението, както вече ви казах, се случили толкова много други неща.
Най-напред Джелсомино и Бананито установили, че липсва Дзопино. В объркаността и скръбта си дотогава те не били забелязали това.
— Беше с мен на количката — обяснил Бананито. — вярно е, че не можах да го видя сред всичките онези парцали, но по едно време го чух да киха.
— Сигурно пак се е забъркал в някоя каша — казал Джелсомино.
— Може би се е върнал отново в лудницата, за да се опита да освободи леля Панокиа и Ромолета.
— Всички вършат нещо — казал Джелсомино тъжно, — само аз нищо не върша. Годен съм само полилеите да чупя и хората да плаша.
Никой не го бил виждал дотогава толкова отчаян. И именно в този миг му дошла наум страшна мисъл, блестяща като звезда от първа величина.
— Ще видим — извикал изведнъж той — дали съм неспособен да извърша нещо!
— Къде отиваш? — запитал го Бананито, като го видял да става и да си облича дрехите.
— Сега е мой ред — отговорил Джелсомино. — Ти не мърдай оттук, че пазачите те търсят. Ще получиш новини от мен. И какви новини!
Джелсомино истински запява след буря, бягане и врява
В лудницата след оживлението, предизвикано от бягството на Бананито, спокойствието скоро се възстановило. По стаите, килиите и коридорите всички спели. Будно било само момчето в кухнята. То почти никога не спяло, защото винаги било гладно и прекарвало нощта в търсене на нещо за ядене. То съвсем не се интересувало от Бананито и от онези, които го дирели. Не се интересувало и от онова странно момченце, а ако трябва да кажем истината, то не било момченце, а младеж, който застанал насред площада пред лудницата и запял.