Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 55

Джакомоне видял от прозореца на своята стая насъбралото се множество и плеснал с ръце от радост.

— Бързо! Бързо! — викнал той на придворните. — Очевидно народът иска да произнеса реч. Гледайте колко много хора са се събрали да ме приветстват.

— За какво ли наистина са се събрали толкова много хора? — питали се един друг придворните.

Може би ще ви се стори странно, но те все още не знаели какво се било случило. Агентите на краля, вместо да отидат в двореца да докладват, се били пръснали да си търсят убежища.

Само в двореца на крал Джакомоне котките продължавали да лаят. Това били последните нещастни котки в кралството.

Изпява Джелсомино една юнашка песен, за Джакомоне става дори дворецът тесен

Книга за съдбата на хората, както знаете, не съществува. Не съществува никаква книга, в която да е написано какво ще се случи, тъй като за да се напише такава книга, трябва човек да е най-малко… най-малко директор на „Съвършен лъжец“. Ето защо ясно е, че такава книга не съществува и такава книга не е съществувала дори по времето на Джакомоне.

Може само да се съжалява, тъй като ако е съществувала и ако нещастният владетел е можел да се справи с нея, за датата на този ден щял да прочете: „Днес Джакомоне не ще произнесе реч!“

И наистина, докато той нетърпеливо очаквал прислужниците да му отворят стъклената врата, за да се появи на балкона, гласът на Джелсомино започнал да дава резултати: стъклата станали на сол и вдигнали шум като водопад.

— Защо не внимавате? — изкрещял Джакомоне на прислугата.

Отговорило му обаче само едно ново „трас-джан“ откъм неговата стая.

— Огледалото! — извикал Джакомоне. — Кой строши огледалото ми?

Негово величество се огледал, изненадан, че никой не му отговаря. Зад него нямало никой. Министри, адмирали и придворни още при първия знак — или поточно — при първия висок тон на Джелсомино, се спуснали към стаите си, за да се преоблекат. Те захвърлили на земята блестящите си униформи, които били носили толкова години наред, измъкнали изпод леглата си старите куфарчета с пиратските дрехи и си мърморели:

— Ако не си сложа черната лента на окото, бих могъл да мина и за общински метач.

Или:

— Ако не си сложа куката в ръкава, никой не би ме познал.

При Джакомоне останали само двамата прислужници, чиято задача била да отварят и затварят вратата на балкона и които и тогава, когато стъклата били напълно изпотрошени, продължавали почтително да държат дръжките и от време на време да ги лъскат с ръкава си.

— Вървете си и вие! — изревал им Джакомоне. — Ясно е, че всичко около мен се сгромолясва!

И наистина в същия миг започнали да се пръскат една след друга хилядите лампи на полилеите. Този път Джелсомино съвсем не се шегувал.

Прислужниците не чакали дълго да ги канят. Като вървели заднишком и се кланяли на всеки три крачки, те стигнали до вратата, водеща към стълбите, обърнали се и за да слязат по-скоро, се хлъзнали по парапета.

Джакомоне влязъл в стаята си, свалил кралската си мантия и облякъл обикновени граждански дрехи, които си бил набавил, за да може да се движи инкогнито сред народа, но които никога не бил обличал, тъй като предпочитал да изпраща подслушвачи между хората. Костюмът бил кафяв и напълно подходящ за банков касиер или за професор по философия. Той му стоял много добре на оранжевата перука. Но за съжаление трябвало да свали и нея, тъй като тя била по-известна на хората дори от кралската му корона!