Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 49

— Хей нататък избягаха, там ги търсете!

— А ти кой си?

— Беден вехтошар. Спрях се тук да си почина.

И за да ги убеди, че наистина е уморен, седнал на една от ръчките на количката и запалил лулата си.

Бедният Бенвенуто! Той знаел много добре, че ако седи в това положение, ще му побелее още повече косата и кой знае колко години от живота си ще изгуби. Но такъв си бил той!

„Годините, които губя — мислел си, — ще удължат живота на някой друг. С живота и със смъртта съм квит!“

И изпратил облак дим в лицето на пазачите.

За нещастие в същия миг Дзопино започнал да усеща сърбеж в носа си, изглежда, от прашните парцали, с които бил затрупан. Само носорог би могъл да каже, че миришат приятно. Дзопино решил да запуши носа си с предните си лапки, за да не кихне, но си спомнил твърде късно, че имал само един преден крак. Той кихнал така силно, че вдигнал цял облак прах.

За да не издаде Бананито, Дзопино решил да скочи от количката и да си плюе на краката.

— Какво беше това? — попитали пазачите.

— Куче! — отговорил Бенвенуто. — Куче, което се е било заровило в парцалите. Ето го къде бяга.

— Щом бяга — решили пазачите, — значи съвестта му не е чиста. Трябва да го догоним!

Дзопино чул тежките им стъпки, чул ги, че надават тревога, и се зарадвал: „Ако тръгнат след мен, значи ще оставят на мира Бенвенуто и Бананито.“

Той тичал из града, а преследвачите, изплезили езици — подир него. Ето, стигнали и площада пред двореца, стигнали при колоната, на която Дзопино веднъж бил прекарал спокойна нощ.

— Дръжте се, още един скок — и ще бъдем спасени — насърчил той собствените си крака.

И краката го послушали. Скокът обаче бил много по-голям, отколкото трябвало: вместо да се покатери по колоната и да стигне върха, Дзопино изведнъж се залепил на колоната. Той отново се превърнал в рисунка на коте с три крака. И това не му било неприятно, тъй като пазачите останали, както сами по-късно написали в своя доклад, „с пръст в уста“.

— Но къде изчезна?

— Видях го да скача към колоната.

— Да, но тук няма нищо!

— Вижда се само някаква драскулка. Някой немирник е нарисувал коте с тебешир, откраднат от училище.

— Какво да правим? Да си вървим! Драскулките не са наша работа.

Междувременно Бенвенуто откарал количката до вкъщи, като се спирал от време на време, за да си поеме дъх. Трябвало още два-три пъти да спира и да сяда, тъй като не издържал повече на умората. Той тръгнал от дома си на около осемдесет години, а когато отново стигнал пред вратата, бил вече над деветдесет. Брадичката му достигала гърдите, очите му се губели в дълбоки бръчки, гласът му бил дрезгав.

— Бананито, събуди се, стигнахме вече! — извикал Бенвенуто.

Бананито действително бил заспал на топличко под парцалите.

За последен път да поздравим Бенвенуто, наш герой любим

— Какво правите, на парцалите ли говорите?

Един нощен пазач застанал зад гърба на Бенвенуто тъкмо когато той се мъчел да събуди Бананито.

— На парцалите ли? — повторил Бенвенуто, за да печели време.

— Нали ви чух много добре, че говорехте нещо на този скъсан чорап. Или може би броехте дупките му?