Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 48
Джани Родари
— Има и по-прост начин — казал Бананито. — Бих могъл да си нарисувам една пила, но тези разбойници не ми оставиха дори и моливче за рисуване.
— Ако е само това — рекъл Дзопино, — ето краката ми. Не забравяй, че трите ми крачета са от тебешир и само четвъртото — от маслени бои.
— Да, но ще се изтрият!
Дзопино не искал и да слуша възражения:
— Какво от това, ти винаги би могъл да ми направиш други.
— А как ще излезем през прозореца?
— Ще нарисуваш парашут!
— А как ще преплуваме пълния с вода ров?
— Ще нарисуваш и лодка!
Когато Бананито завършил рисуването на всичко необходимо за бягството, кракът на Дзопино толкова се скъсил, че не можел повече да му служи — все едно че бил отрязан.
— Виждаш ли, че направих добре, дето не си смених името — казал весело Дзопино. — Куц бях и куц си оставам!
— Веднага ще ти направя нов крак! — предложил Бананито.
— Сега няма време! Да вървим, преди да са се събудили пазачите!
Бананито започнал да работи с пилата и за щастие бил нарисувал такава пила, която ядяла желязото по-лесно от банан. Само след няколко минути на вратата зеела широка дупка и нашите приятели излезли в коридора.
— Да минем да вземем леля Панокиа и Ромолета — предложил Дзопино, — да не забравим и котките.
Шумът от пилата обаче събудил пазачите, които почнали да обикалят помещенията, за да установят откъде точно идва той. Бананито и Дзопино ясно чули стъпките на пазачите, които обикаляли коридор след коридор.
— По-бързо да стигнем до кухнята — предложил Дзопино. — Ако не могат да избягат всички, да избягаме поне ние двамата. На свобода ще бъдем по-полезни, отколкото като затворници.
Като ги видяло в кухнята, момчето отново започнало да вика по Дзопино:
— Едва го изгоних и ето го пак се домъкна! Искаш да ми задигнеш хляба ли? Хайде марш оттук през този прозорец, скачай и ако се удавиш, още по-добре!
Момчето било така разгневено, че дори не забелязало Бананито. То виждало само котето и се страхувало само от неговата конкуренция. Бананито си закачил парашута, приготвил лодката и взел под мишница Дзопино:
— Хайде, хоп!
— Да, да, бягайте — викало по тях момчето — и никога вече кракът ви да не стъпва тук!
Чак след като Бананито скочил, момчето се усъмнило, че нещо не е в ред.
— А този, другият, кой беше? — питало се момчето, почесвайки се по главата. И за да не си навлече неприятности, решило да мълчи. Решило да казва, че нищо не е видяло, нищо не е чуло. Извадило от отпадъците един кочан от зеле, захапало го, замучало от удоволствие.
Бягството на Бананито било открито само няколко
минути по-късно. От всички прозорци на лудницата пазачите започнали да викат:
— Помощ! Тревога! Избягал е опасен луд!
Бананито и Дзопино, приклекнали в лодката, започнали да гребат, за да прекосят пълния с вода ров. Но нямало да стигнат много далеч, ако от другата страна не ги чакал със своята количка Бенвенуто, който бил отгатнал намеренията на Дзопино.
— Бързо се скрийте тук под парцалите! — пошепнал им старият вехтошар.
След това ги накарал да се качат на количката и ги покрил с куп парцали, а когато пристигнали пазачите, той посочил встрани: