Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 39

— Вехтошаааря! Стааари нееща купуууваам!

— Какъв хубав младеж! Откъде си? — попитали го съседките, привлечени от хубавия му глас.

— Ама, Бенвенуто, ти ли си? Наистина ли си ти?

— Аз съм, аз съм! Само че се успах на един стол и се събудих с мустаци.

Така Бенвенуто започнал да работи. Всички го обичали. Винаги на крак, винаги енергичен, винаги готов да помогне на другите, винаги на работа. При това положение ясно е, че не можел да не бъде симпатичен на хората. По едно време дори искали да го изберат за кмет.

— Трябва ни човек като теб, който да не се задържа много на стола…

Но Бенвенуто не приел това предложение.

След няколко години умряла и майка му и Бенвенуто си помислил:

— Сега съм сам-самичък! Като се има предвид, че не мога да стоя седнал и да върша нещо, защото ще остарея, не е ли по-добре да тръгна по света и да видя нови неща?

Така и направил: взел количката с всички парцали на нея и тръгнал по света. Той ходел денем и нощем, без да се уморява, гледал непрекъснато нови неща и разговарял с хората.

— Чудесен момък сте — казвали му хората, — поседнете за малко да разменим две приказки.

— Две приказки могат да се разменят и като стои човек прав — отговарял Бенвенуто.

Той бил в непрекъснато движение и не остарявал. Веднъж, като минавал край една къщурка, станал свидетел на гледка, която пронизала сърцето му. Една болна жена лежала на легло, а около нея куп деца пълзели по земята, като пищели, едно от друго по-силно.

— Моля ви, момко… — едва промълвила жената, — ако нямате бърза работа, елате за малко. Аз не мога да се движа и да успокоя децата, а всяка тяхна сълза е като удар с нож в гърдите ми.

Бенвенуто влязъл, взел на ръце едно от децата и като се разхождал напред-назад, го приспал. Същото направил и с другите. Но последното, най-малкото, не се умирявало.

— Седнете за малко — казала жената — и го подръжте на ръце. Ако седнете, ще видите, че ще заспи.

Бенвенуто отишъл при огнището, където имало столче, седнал и детето престанало да плаче. То било наистина чудно дете и когато се смеело, като че цялата стая светвала. Бенвенуто му правил хиляди муцунки, за да го разсмива. Той му изпял и песничка и най-сетне детето заспало.

— Благодаря ви от цялото си сърце — казала жената. — Толкова се бях отчаяла, че ако не бяхте дошли, щях да се самоубия.

— Не, не казвайте това нещо дори и на шега — отговорил Бенвенуто.

И докато се готвел да си тръгне, погледът му паднал върху едно огледало, подпряно на корниза на огнището, и видял, че му се е появил един бял косъм.

„Бях забравил, че като седя, остарявам“ — помислил си Бенвенуто. След това вдигнал рамене, погледнал спящите деца и поел.

Друг път, когато минавал през едно село късно през нощта, видял един осветен прозорец. Вътре се виждала седнала зад стана девойка, която тъчела и въздишала.

— Какво ви е? — попитал я Бенвенуто.

— Три нощи вече не съм мигнала. До утре трябва да свърша тази работа. Ако не я свърша, няма да ми платят и семейството ми ще гладува. А може би ще ми вземат и стана. Какво ли не бих дала, за да мога да поспя поне половин час.