Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 41

Не се изморявал да пътува по света, макар че вече трябвало да се подпира с бастун и често да спира, за да си поема дъх. И така, пътувайки по света, той стигнал в Страната на лъжците, където преживявал като вехтошар, какъвто бил и баща му.

— Но как от толкова много страни в света не можахте да изберете друга, по-добра от тази, и да останете там? — попитал Дзопино на това място от разказа.

Бенвенуто се усмихнал:

— Именно в тази страна хората се нуждаят най-много от помощ. Тя без съмнение е най-нещастната страна в света и следователно тук ми е мястото.

— Ето — възкликнал в този миг Джелсомино, който слушал разказа на стареца със сълзи на очи, — ето това е верният път! Сега разбирам какво би трябвало да правя с моя глас. Вместо да скитам по света и да причинявам само нещастия, би трябвало да го използвам за благото на хората.

— Това ще ти бъде трудно — отбелязал Дзопино. — Ако например трябва да изпееш някоя приспивна песничка на децата, те изобщо няма да могат да заспят.

— Понякога добро може да се върши и като се събуждат хората, които спят — казал кротко Бенвенуто.

— Ще уредя този въпрос! — заключил Джелсомино, като ударил с юмрук по земята.

— Засега обаче — казал Дзопино — трябва да лекуваш коляното си.

А коляното му наистина все повече отичало и Джелсомино не можел нито да ходи, нито да стои прав. Било решено той да остане в къщата на Бенвенуто, докато оздравее напълно. Бенвенуто, който почти никога не спял, трябвало да бди над съня му и да му пречи да пее — нещо, което щяло да привлече отново полицаите.

Дори във мрачната килия Бананито се готви да си хапне знаменито

Както си спомняте, Бананито излязъл рано сутринта с най-добри намерения. Той нямал ясно определена цел, но горял от единственото желание да покаже на хората своето майсторство.

Тъкмо тогава градът се пробуждал. Чистачките били излезли да мият улиците с маркучи. Те подхвърляли закачки към отиващите на работа с велосипеди работници, които рискували всеки момент да бъдат окъпани. Утрото било свежо и ведро и спрелият се на тротоара Бананито бил обладан от най-чудни мисли. Той усещал дори аромата им, сякаш изведнъж около него между камъните на градската настилка поникнали милиони теменужки.

— Ето нещо красиво, което мога да нарисувам! — казал той решително.

И както се бил спрял пред входа на една фабрика, приклекнал на тротоара, извадил боите и започнал да рисува. Скоро около него се събрала групичка работници.

— Обзалагам се — казал един от тях, — че ще нарисува традиционния кораб или някой светия с ореол на главата. Но къде е кучето, което носи шапка в уста, за да събира милостинята?

— Чакайте да ви разкажа една история! — обадил се друг. — Веднъж един художник нарисува на земята червена черта и всички около него си блъскаха главите да отгатнат какво иска да каже.

— Е, и какво искаше да каже?

— Хората също питаха и художникът им отговори: „Искам да видя дали някой може да мине под чертата, а не над нея.“ След това взе шапката си и си отиде. Трябва да беше малко луд.