Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 17

В този миг се чул звънец и леля Панокиа станала да отвори. Влязло момиченце на около десет години. Че било момиче, се разбирало само по косата, вързана на „конска опашка“. По всичко останало човек можел да помисли, че е момче, защото носело тесни панталони и риза на квадрати.

— Ромолета! — възкликнал Дзопино изненадан. Момиченцето се вгледало в него и запитало:

— Откъде се познаваме?

— Как така откъде? — отвърнал Дзопино. — Може да се каже, че ти почти си ми майка. Цветът ми не ти ли напомня нещо?

— Напомня ми — отговорила Ромолета — късчето тебешир, което веднъж бях взела назаем от кутията на черната дъска в училище.

— Назаем ли? — запитала леля Панокиа. — А учителката знаеше ли?

— Не успях да й кажа — обяснила Ромолета, — тъй като звънецът удари за обяд.

— Чудесно! — възкликнал Дзопино. — Може дори да се смята, че съм син на онова късче тебешир. Затова съм и образовано коте: говоря, чета, пиша и смятам. Разбира се, щях да ти бъда признателен, ако ме бе нарисувала с четири крака, но и така съм доволен.

— И аз съм много доволна, че те виждам отново. Кой знае колко много неща имаш да ми разкажеш!

— Тук, изглежда, всички са доволни — намесила се леля Панокиа, — с изключение на мен. Ясно е, че и двамата имате нужда да научите какво пише в тази книга. Ромолета, сядай тук!

Момиченцето приближило един стол и седнало, като свило крака, след като захвърлило обувките си. Леля Панокиа продължила да чете глава трета, в която се обяснявало защо не трябва да се пишат по стените лоши и обидни думи. Дзопино и Ромолета я слушали най-внимателно: Дзопино — защото бил зашит и не можел да прави друго, а Ромолета — с весели пламъчета в очите, чието значение ще разберете съвсем скоро.

Като стигнали до десета глава, леля Панокиа започнала да се прозява. Отначало се прозявала по два пъти на всяка страница, след това прозявките станали почести: по три на страница, по четири, след това по една на всеки два реда… после по една на всеки ред… по една на всяка дума… Най-сетне тя се прозяла по-дълго и когато затворила уста, затворили се и очите на добрата жена.

— Винаги става така — обяснила Ромолета, — заспива на средата на книгата.

— Е, а сега какво, трябва да чакаме да се събуди ли? — попитал Дзопино. — Така здраво ме е зашила, че ако искам да се прозея, не бих могъл да си отворя устата. А освен това трябва да побързам да намеря един приятел, когото не съм виждал от снощи.

— За това ще се погрижа аз! — казала Ромолета.

Тя взела ножици и без да вдига много шум, прерязала конците. Дзопино се смъкнал от креслото, скочил на пода и въздъхнал с облекчение.

— Бързо! — прошепнала Ромолета. — Ела да се измъкнем през кухнята.

Мракът в кухнята бил по-гъст от смола, но в един ъгъл се виждали четиринадесет зелени пламъчета.

— Усещам мирис на котки! — казал Дзопино. — Нещо повече, усещам мирис на седем котки.

— Това са котките на леля.

Откъм ъгъла се чул смехът на седемте котки.

— Братко — казал някакъв глас, — освен че си куц, но, изглежда, си и сляп. Не виждаш ли, че сме кучета като теб?