Читать «Снаха» онлайн - страница 10

— Лежи си, лежи си. Аз ще ти обадя, когато дойде времето.

По бодрото и весело шетане на кокошките, по червените ивици на изгрева, опънати като кенари през клоните на големия чаталест бряст, по тракането на колите из селото и по глухата и откъслечна глъчка из харманите Юрталана преценяваше кога трябва да станат всички за работа. Най-напред минаваше към жена си, на която сънят никога не достигаше, защото си лягаше много късно и още по-късно заспиваше, и я поглеждаше строго:

— Гино!

— Ха! — скачаше тя като опарена, защото знаеше, че той не обича да повтаря. Сетне Юрталана минаваше край Стойка и най-после се отбиваше към аргатина.

Сега аргатина го нямаше — от три дни той ореше на угарта при Широкия мост и за да може да поработва по хладина, нощуваше там. Но тази сутрин Юрталана не дигна най-напред жена си, не нагледа и воловете, както правеше всяка сутрин, а се отби направо при навеса на новата плевня, дето спеше Стойко. Той се изкашля веднъж, дваж, приближи се и му подвикна, но Стойко не пошавна. Уморен, отпуснат, потънал в дълбок и сладък сън, той още живееше с вълненията на миналата нощ. Духом и в съня си той още беше там, в малката гостна стаичка, дето миришеше на застоял въздух, на дъски и на нафталин и дето шеташе тя, най-хубавата от всички моми на света. Юрталана подвикна втори път, разсърди се и го смуши. Младият момък се стресна и се вгледа плахо във високата кокалеста фигура на баща си, но в първия миг не можа да се опомни. Усещаше само как клепките му се лепят сладко и как някаква неудържима сила го тегли към затопленото легло.

— Слушай! — загледа го остро Юрталана. — Да оставиш тези хойкания, че инак не знам как ще се погодим. Като се свърши работата, скитай тогава, колкото си искаш.

Стойко се изпъна в леглото, скочи и тръгна мълчешката към кладенеца. Юрталана се разсърди:

— Чу ли?

— Чух.

— А днес — додаде той меко — ще идеш на угарта да помогнеш на Димитра, ама да не се хванете на приказки там и да се забравите… Искам до довечера да я свършите…

— Ще я свършим — отговори лениво и безучастно Стойко.

— Ще видя колко ще свършите — стрелна го заканително Юрталана и тръгна към големите пшенични камари. Измери ги на око от горе до долу, провери дали няма разтурени или изкривени снопи, огледа и ечемика и се спря пред мястото, което жена му вчера цял ден беше тесала. През последните дни той реши да пренесе фия, да го овършее с вършачката и да смеси сламата му с ечемичената, за да стане по-вкусна и по-спорна. Само че вършачката беше още много далече — тракаше накъде към другия край на селото. Разправяха, че през Юрталановата махала ще мине най-сетне. Мнозина от селяните не я дочакаха — овършаха си с диканите, — едно, защото уемът им се виждаше много голям и, друго, защото трябваше да сипят по малко жито кое за ядене, кое за продан, че нуждите отдавна ги налягаха. Вършачката беше на кредитната кооперация, в работата й имаше ред, та не можеше да заобиколи толкова членове и стопани, за да овършее на Юрталана и пак да се връща назад. Юрталана се ядосваше, но нямаше какво да стори. „А дали не мога да купя една вършачка, а? — хвана се той изведнъж за челото. — Селото е голямо, хората ще свикнат да вършеят с нея, нищо, че и кооперацията има…“ Тази мисъл го прикова на място. Той мислеше бързо, делово, предвиждаше всички пречки, пресмяташе колко пари ще му струва всичко. „Близо половин милион! — прошепна си Юрталана, като че ли искаше да запомни тая цифра. — Много! — отпусна се той. — Много!“