Читать «Снаха» онлайн - страница 12

— Ами ти тука ли си бре? — изгледа го тя зачудено и присмехулно.

— Е, че какво? — смръщи се той.

— Нищо. Рекох, че си излязъл. И Стойко питаше за тебе.

— Той още ли се шляе? Кога ще ходи, кога ще оре…

— Отиде детето, не му яж цървулите… Кога още е излязло, тъмно беше.

— Тю да се не види макар, и аз закъснях! — досети се Юрталана.

— За какво пък си закъснял и ти?

— Нали ще ходя на царевиците до Еминаговото кайначе.

— Че до довечера каква ти е работата?

— Ба, ще чакам хубавичката да ме напече слънцето! — сопна се Юрталана и забърза към двора.

Но тъкмо когато мушна комат хляб в пояса и метна на рамо салтамарката, пътната врата се открехна внимателно и през пролуката надникна голяма небръсната глава с мръсна, остъргана гугла.

— Какво има, Делчо, какво те носи толкова рано? — подвикна шеговито Юрталана.

— Лошо, Тошо, лошо! Нали е казано: дето е тънко, там се къса.

Делчо, синът на прочутия селски гайдар дядо Адам Сертлиев, тази сутрин не се шегуваше. И друга сутрин надничаше той така, но за да попита дали няма някаква работа за него и за момчетата му.

— Какво? Какво е станало? — попита с участие Юрталана.

— Една молба, Тошо: да ми дадеш хиляда лева.

— Хиляда лева ли? Какво приказваш ти?

— Хиляда лева, Тошо. Тази сутрин волът напорил Коля, момчето ми. Димо фелдшерът го превърза, каза да го закараме в града на доктор и оттам, ако докторът каже, та в Пловдив…

— Хилядо лева на тази криза! — дръпна се обидено Юрталана — Аз да не съм банка!

— Не си банка, ама ги имаш. Пък аз и банка да стана, една стотинка не ще мога да ти дам! — врътна печално глава Делчо.

— Защо не вземеш от кооперацията?

— Детето ми умира, ти ме пращаш по зори на кооперацията! — изгледа го троснато и с лек укор Делчо. — То нали е аргатче, има там малко парици да взема, ама и Балю, чорбаджията му де, и той сега го няма.

— Хай да му се не види! — сви устни Юрталана. — Чакай да видя, жената имаше едни пари, бях й ги давал, та ако си стоят, ще ти услужа, защо да не ти услужа. — И той се извърна бавно назад, като закрачи лениво, замислен дълбоко за нещо.

Делчо седна на камъка край портата, измери го в тънкия жилав гръб и се закани мълчешката:

— Ти ли нямаш, ти ли нямаш! Да ти напека врата, както аз си знам, злато ще повърнеш.

Юрталана се забави. Пък може и на Делчо да се струваше така, защото талигата с раненото момче беше заминала за града и той трябваше да я догонва.

— Найдоха се хиляда лева за твой късмет — похвали се още отдалече Юрталана. — Само че… гледай да я уредиш тази сметка още като се върнеш…

— Лесна работа…

Делчо посегна за парите, но Юрталана още стискаше здраво новичката банкнота.

— Виж какво — процеди бавно той. — Тия дни ще ми дойде вършачката. Ще искам да ми помогнеш малко… услуга за услуга, нали?

— Дума да няма! Ще ти дойда с кучетата!…

4

Над земята се сипеше вече жегата на ясния летен ден, заливаше изпомачканите стърнища и редките угари и угасваше в посърналата зеленина на царевичните полета. Тук-там режеха върши и над оголените мамули, налени със зърно и разкривени над дълбоките каръци, се мяркаха бели кърпи, блясваха сърпове, прозвучаваха откъслечни песни, монотонни и жални.