Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 4

И мечтата за тихо, свободно, поетично, трудолюбиво и просто съществуване на селския труженик няма да бъде тъй непонятно, че да го смятаме химера. Тъжните и нежни думи на Вергилий: „О, щастливи селяко, ако познаваше своето щастие!“ — изразяват съжаление, но като всички съжаления, те са и предсказание. Ще дойде ден, когато земеделецът също ще бъде художник, ако не в точния смисъл на думата (което тогава не би имало кой знае какво значение), то поне в усета си за красота. Защо това тайнствено съзерцание на поезията да не тлее в него като инстинкт и смътна мечтателност? За тези, които живеят в охолство, чието нравствено и умствено развитие не е обременено от беди, чистото, почувствувано и оценено щастие се намира в първично състояние; пък и защо да се смята, че ръчният труд изключва душевните преживявания, ако поетите са издигали вече глас от недрата на мъката и умората? Те смятат, че това е резултат на усилна работа и голяма бедност, но нека не твърдят, че ако започнем да работим умерено и ползотворно, ще има само лоши работници и лоши поети. Този, който черпи благородни наслади от поезията, е истински поет, дори през целия си живот да е съчинил само едно стихотворение.

Мислите ми бяха насочени така, затова не забелязах, че вярата ми във възприемчивостта на човека към възпитание се основава само на външни влияния. Вървях из полето, което селяните подготвяха за бъдеща сеитба. Земя без край, като земята в картината на Холбайн. Зеленина, обагрена тук-таме в червено от настъпващата есен, огромна кафеникава площ, където току-що превалелите дъждове са очертали поточета, превърнати от слънцето в сребърни нишки. Светъл, прохладен ден, прясно разорана, дъхаща земя. В далечината прилично облечен, а не дрипав старец, чиито широки рамене и строго лице ми напомниха земеделеца от картината на Холбайн, вървеше зад старомодното си рало, впрегнато в два кротки вола, бледожълтеникави, истински патриарси на ливадите; с дълги, увиснали надолу рога, стари труженици, които дългият навик е превърнал в братя, както ги наричат по нашите села, и които, когато останат един без друг, отказват да работят и умират от мъка. Хората, незапознати със селския живот, смятат за басня приятелството между воловете, които работят впрегнати заедно. Да погледнат в някой обор как нещастно слабо и изтощено животно размахва неспокойно опашка и удря с нея омършавялата си задница, как пъхти с ужас и отвращение над храната, която му дават, устремило поглед към вратата, как драска с крак празното място до себе си, как души ярема на другаря си, как го зове с жално мучене. Воловарят ще каже: „Още един чифт загубени волове. Брат му умря и този няма да работи повече. Добре беше да го угоим, но не иска да яде и скоро ще умре от глад.“

Старият земеделец ореше бавно, безмълвно, без излишни усилия. Кротките волове също не бързаха, но благодарение на умението да разпределя силите, той прокарваше браздата едновременно със сина си, който ореше на известно разстояние по-твърда и по-камениста почва с четири по-слаби вола.