Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 5

Но вниманието ми беше привлечено от една красива гледка — примамлив сюжет за всеки художник. Млад мъж с приятно лице ореше с чудесен впряг: четири чифта млади волове с тъмна козина с червеникави отблясъци, с малки, обрасли с къдрава вълна глави, волове, напомнящи още дивия бик, с големи свирепи очи, с буйни и резки движения в работата, раздразнени от ярема и от остена — животни, които се подчиняват на човешката власт, треперещи от гняв. Това наричат нов впряг. Човекът ореше бивше пасище, осеяно с вековни корени — труд за атлет, който трябваше да овладее и осемте още не съвсем укротени вола.

Едно шест-седемгодишно дете, красиво като ангелче, наметнато с агнешка кожа, същински малък Йоан Кръстител от картините на Възраждането, вървеше успоредно с орача и подмушваше воловете с остен. Гордите животни трепереха под малката ръка на детето и яремът и каишите скриптяха, така че окът се разтърсваше. Когато палешникът се закачаше за някой корен, орачът викаше високо, зовеше всяко животно по име, но по-скоро за да ги успокои, отколкото да ги дразни, защото воловете, разсърдени от препятствието, сами подскачаха и риеха земята с широките си раздвоени копита; те можеха да се хвърлят встрани и да отнесат ралото, ако мъжът и детето не ги задържаха. Момченцето също викаше с глас, който се мъчеше да направи страшен, а всъщност беше нежен като ангелското му личице. Прекрасна картина на сила и красота: пейзажът, мъжът, детето, воловете в ярема; и въпреки мощната борба, завършваща с победа над земята, особено чувство на спокойствие и дълбоко умиротворение обгръщаше цялата природа. Когато преодолееха препятствието, воловете пак тръгваха бавно и тържествено, орачът преставаше да вика преднамерено и отново ставаше ведър и кротък, отново хвърляше доволен бащински поглед към детето и то се обръщаше да му се усмихне. Младият баща запяваше тъжна песен, предаваща се по традиция не на всички земеделци в този край, а на най-умелите в изкуството да поддържат пламъка на работния добитък…

И тъй, пред очите ми се разгръщаше картина в пълен контраст с картината на Холбайн. Вместо тъжен старец — млад чевръст мъж, вместо впряг от изтощени мършави коне — двоен впряг от силни буйни волове, вместо смъртта — красиво дете, вместо изображение на безнадеждност и разруха — картина на сила и радостни мисли.

Тогава заедно с френския стих „С пот на челото“ се сетих и за стиховете на Вергилий: „О, щастливи… селяко“ и загледана в тази хубава двойка — мъжът и детето, създаващи блага величаво и тържествено сред тъй поетични условия, изпитах дълбока жалост, примесена с неволно уважение. Щастливи селяко! Да, разбира се, и аз на негово място щях да бъда щастлива, ако ръцете ми изведнъж станеха силни и гръдта могъща, ако можех да правя природата плодоносна и да я възпявам, ако можех да виждам и да разбирам хармонията на цветовете и звуците, изяществото на отсенките, прелестта на очертанията, с една дума, тайнствената красота на нещата!… Ако сърцето ми продължеше да тупти в унисон с божественото чувство, ръководно начало в безсмъртното и величествено съзидание.