Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 28

— Жермен — отговори Мари, изненадана и замислена, — вие говорите честно и всичко, което казвате, е вярно. Сигурна съм, че няма да е грях да ви обичам, ако това не разсърди много домашните ви. Но кажете, какво да направя? Не сте ми по сърце. Обичам ви много и макар че възрастта ви сигурно не е лоша, тя ме плаши. За мен сте нещо друго, нещо като чичо или като кръстник, струва ми се, че ви дължа уважение, а и вие ще се държите с мене като с малко момиче, а не като с ваша жена, равна вам. Освен това приятелките ми сигурно ще ми се подиграват и макар да е глупаво да обръщаме внимание на одумките, мисля си, че ще се срамувам и ще ми бъде малко тъжно в деня на сватбата.

— Това са детинщини. Говориш като дете, Мари.

— Е, да, така е, аз съм дете и заради това се страхувам от човек, който е много по-разсъдлив. Ето че съм много млада за вас, щом вече ме укорявате, че говоря безразсъдно! Не мога да имам повече разум, отколкото ми позволява възрастта.

— Боже, боже, аз съм за ожалване, че не мога да кажа както трябва какво мисля! — извика Жермен. — Мари, вие не ме обичате, там е работата. Виждам ви се много прост и груб. Ако поне малко ме обичахте, нямаше да забелязвате така ясно недостатъците ми. Но вие не ме обичате, това е.

— Е, добре, това не е по моя вина — отговори тя, малко огорчена, че той не й говори вече на „ти“. — Направих всичко възможно, докато ви слушах, но колкото повече се мъча, толкова по-малко мога да си представя, че е възможно да бъдем мъж и жена.

Жермен не отговори. Той притисна главата си с ръце и малката Мари не можеше да разбере дали плаче, дали се сърди или е заспал. Тя се поразтревожи, като видя колко е мрачен, и се чудеше какво да мисли. Но не посмя да му говори повече и понеже беше се смутила от думите му, не й се спеше; зачака нетърпеливо да се зазори, като непрекъснато стъкваше огъня и бдеше над детето, за което Жермен като че ли изобщо не се сещаше. А той не спеше; не мислеше за съдбата си, не правеше смели проекти, нито планове за съблазняване. Чисто и просто страдаше, сърцето му тежеше като камък. Искаше му се да е умрял. Струваше му се, че работите му вървят от зле към по-зле и ако можеше да заплаче, щеше да плаче безспир. Към мъката му се примесваше и яд към самия него и той се задъхваше, без да може и без да иска да се съжалява.

Когато се зазори и от полето долетяха шумове, Жермен откри лицето си и стана. Той видя, че малката Мари също не е спала, но не намери думи да изкаже загрижеността си. Беше съвсем обезсърчен. Скри отново седлото на Сивушка в храстите, преметна дисагите през рамо, улови сина си за ръка и каза: