Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 26

Най-сетне към полунощ мъглата се разпръсна и Жермен видя как между дърветата проблеснаха звезди. Луната се освободи от мъглата, която я обгръщаше, и започна да сее диаманти по влажния мъх. Стволовете на дъбовете все още се криеха във величествения мрак, но малко по-далеч белите стебла на брезите приличаха на върволица призраци, обвити в савани. Огънят се отразяваше в езерото; жабите, привикнали със светлината му, се решиха да изквакат тънко и свенливо; възлестите клони на старите дървета, покрити с бледи лишеи, се протягаха и се кръстосваха като грамадни изсъхнали ръце над главите на нашите пътешественици; мястото беше хубаво, но тъй пустинно и печално, че Жермен, изтощен от терзания, започна да пее и да хвърля камъни във водата, за да забрави страшната тъга на самотата. Искаше му се да събуди малката Мари; щом видя, че тя се повдига и поглежда небето, за да разбере какво е времето, предложи да тръгнат.

— След два часа — каза той — ще съмне и ще стане толкова студено, че няма да можем да издържим въпреки огъня. Сега вече се вижда, тъй че можем да вървим. Сигурно ще намерим някоя къща, която ще ни подслони, или поне плевня, където ще прекараме под покрив остатъка от нощта.

Мари нямаше своя воля и макар че много й се спеше, се приготви да следва Жермен.

Той взе сина си на ръце, без да го събужда, и извика Мари, за да се скрие под палтото му — тя не пожела да си вземе наметката, с която бе завила малкия Пиер.

Когато усети така близо до себе си девойката, Жермен, който за миг се беше поразведрил и поразвеселил, пак започна да губи разум. Два-три пъти рязко се отдалечи и я остави да върви сама. После, като видя, че едва го следва, той я дочакваше, привличаше я бързо към себе си и я притискаше тъй силно, че това я удивляваше и тя даже се разсърди, но не посмя да каже.

Понеже не знаеха от коя страна са дошли, не знаеха и накъде да вървят. Така че още веднъж обиколиха цялата гора, отново се озоваха пред пустото поле, върнаха се обратно и след като се въртяха и вървяха дълго време, най-сетне зърнаха светлина през клоните.

— Чудесно — каза Жермен, — ето я и къщата, и стопаните й сигурно са се събудили, защото са запалили огън. Значи, вече е късно.

Но това съвсем не беше къща, а техният огън, който бяха покрили, преди да тръгнат, и който се беше разгорял от вятъра…

Бяха вървели два часа, за да се озоват пак там, откъдето бяха тръгнали.

XI. Под открито небе

— Отказвам се да вървя където и да било — каза Жермен, като тупна с крак. — Сигурно са ни омагьосали, няма съмнение. Ще излезем оттук чак през деня. Това място трябва да е дяволско.

— Хайде, хайде, да не се ядосваме — каза Мари — и да мислим какво да направим. Ще запалим по-голям огън. Детето е така завито, че няма никаква опасност за него, няма да умрем, ако прекараме една нощ на открито. Къде скрихте седлото, Жермен? В дивия чимшир ли, заплес такъв! Много удобно наистина да го изваждаме оттам.

— Дръж, вземи детето, пък аз ще извадя леглото му от храсталака. Не искам да си изподраскаш ръцете.

— Аз вече го извадих. Ето го, а две-три драскотини не е като да си се порязал с нож! — отговори смелата девойка.