Читать «Няма кой да пише на полковника» онлайн - страница 7

Малко след седем часа от камбанарията заби камбаната на филмовата цензура. Отец Анхел използваше това средство за разгласяване на моралната оценка за всеки филм — според списъка, който получаваше всеки месец. Жената на полковника преброи дванадесет удара.

— За всички е лош — каза тя. — Почти цяла година вече филмите са лоши за всички. — Спусна си мрежата срещу комари и прошепна: — Светът е развратѐн.

Но полковникът никак не реагира на думите й. Преди да си легне, завърза петела за крака на кревата, заключи къщата и напръска спалнята с флайтокс. После сложи лампата на пода, закачи хамака и легна да прочете вестниците.

Прочете ги подред и от първата страница до последната, заедно с обявленията. В единадесет изсвири сирената за полицейския час. Скоро след това полковникът довърши четенето, отвори външната врата и докато пусне една струя в непроницаемата нощ по посока на оградата, комарите го нападнаха. Когато се върна в стаята, жена му беше будна.

— Нищо ли не пишат за ветераните? — попита го тя.

— Нищо — каза полковникът и преди да легне в хамака, изгаси лампата. — Отначало публикуваха поне списъка на новопенсионираните, а от пет години вече нищо не пишат.

След полунощ започна да вали. Полковникът заспа, но съвсем скоро се събуди, измъчен от червата си. Някъде в къщата закапа вода. Завит презглава с вълненото одеяло, той се помъчи да разбере в тъмното къде капе. Струйки ледена пот се плъзнаха по гръбначния му стълб. Тресеше го. Усети, че плува в блато от желатин, описвайки концентрични кръгове. Някой заговори и полковникът му отвърна от своето походно легло на революционер:

— С кого приказваш? — попита жена му.

— С онзи англичанин, маскиран като тигър, дето се появи в лагера на полковник Аурелиано Буендия — отговори полковникът и се обърна в хамака си. Изгаряше в треска. — Това беше граф Марлбъроу.

Осъмна разнебитен. Когато удариха втори камбани за литургия, той скочи от хамака си в една мътна, разтревожена от кукуригането на петела утрин. Главата му още се въртеше в концентрични кръгове. Започна да му се повдига. Излезе на двора и през настойчивия шепот на дъжда и неприветливите миризми на октомври се запъти към нужника. Въздухът в малката дъсчена колиба с цинков покрив беше наситен с амонячни изпарения. Полковникът надигна капака и от дупката излетяха рой триъгълни мухи.

Лъжлива тревога излезе. Клекнал върху нерендосаните дъски, той преглътна горчилката на неосъщественото желание. Вместо повдигане сега усещаше тъпа болка в хранопровода. „Нищо няма — прошепна си той. — Винаги същото ми става през октомври.“ И с присъщия си израз на доверчива наивност зачака да се успокоят гъбичките в червата му. Тогава се върна вкъщи за петела.

— Тебе през нощта те трѐсе и бълнува — каза жена му. След една седмица криза тя се беше запретнала да разтребва.

Полковникът се помъчи да си спомни.

— Не ме е тресло — излъга той. — Пак сънувах онзи сън с паяжините.

Както винаги след криза, жена му гореше от жажда за дейност. До обед обърна къщата наопаки. Размести всичко — освен часовника и картината с нимфата. Толкова дребничка и подвижна беше, че като я гледаше човек да снове насам-натам по чехли и затворена догоре рокля, можеше да си помисли, че притежава способността да минава през стените. В леглото беше едно нищо, а сега, като се движеше между саксиите с папрати и бегонии, къщата просто преливаше от нейното присъствие. Но към дванадесет часа тя отново придоби човешката си тегловност.