Читать «Няма кой да пише на полковника» онлайн - страница 6

Тръгна след него по успоредната на пристанището улица — лабиринт от дюкяни и сергии с изложени пъстроцветни стоки. Всеки път, когато вършеше това, полковникът изпитваше съвсем различно вълнение, но винаги една и съща беше непреодолимата му като страха тревога. В пощата лекарят вече чакаше вестниците.

— Моята жена пита дали не сме ви обидили нещо, та не идвате вкъщи, докторе — каза му полковникът.

Лекарят беше млад човек с обрасъл с лъскави къдри череп. Имаше нещо невероятно в съвършенството на зъбите му. Той запита как е здравето на болната и полковникът подробно го осведоми, без да изпуска от очи движенията на пощенския чиновник, който разпределяше писмата по кутиите, наредени по азбучен ред, но вършеше това толкова бавно, че довеждаше полковника до отчаяние.

Лекарят получи кореспонденцията си заедно с пакет вестници. Отдели на една страна бюлетините за научна пропаганда и прочете бегло личните си писма. В това време чиновникът раздаде писмата на всички, които бяха дошли да си ги получат. Полковникът погледна кутията с неговата начална буква и един плик за въздушна поща със сини краища още повече опъна нервите му.

Лекарят разкъса печата на пакета с вестниците и прочете набраните с едър шрифт новини, а полковникът, вперил очи в кутията с неговата буква, чакаше пощенският чиновник да стигне до нея. Но той не се спря на неговата буква. Лекарят престана да чете вестниците, погледна полковника, после погледна чиновника, седнал пред телеграфните съоръжения, после пак полковника.

— Да си вървим — рече той.

— За полковника няма нищо — каза чиновникът, без да вдигне глава.

Полковникът се засрами.

— Аз нищо не чаках — излъга той. Обърна се към лекаря и със съвсем детинско изражение в очите каза: — На мен няма кой да ми пише.

На връщане вървяха мълчаливо. Лекарят — задълбочен във вестниците, полковникът — с обичайната си походка на човек, който е загубил току-що някоя монета и се връща по същия път да я потърси. Беше ясна привечер. Бадемите на площада ръсеха последните си скапани вече листа. Когато стигнаха до вратата на амбулаторията, започваше да се стъмнява.

— Какви новини има? — попита полковникът.

Лекарят му подаде няколко вестника.

— Човек не може да разбере — каза той. — Трудно е да прочетеш между редовете онуй, което цензурата позволява да се публикува.

Полковникът прочете набраните едро заглавия — все международни новини. Горе, на четири колони — информация за национализирането на Суецкия канал. Първата страница беше почти изцяло заета с покани за някакво погребение.

— Няма надежда за избори — каза полковникът.

— Не бъдете наивен, полковник — отвърна лекарят. — Ние вече сме достатъчно възрастни хора, за да чакаме Месията.

Полковникът посегна да му върне вестниците, но лекарят не ги прие.

— Вземете ги вкъщи — рече той. — Довечера ще ги прочетете и утре ще ми ги върнете.