Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 6

Горко ми! Мъка! Само вечна мъка!…

Пълзящи глетчери забиват в мен стрелите

на своите кристали лунно-ледни,

с изгарящ студ се впиват в моите кости

оковите им бляскави и твоят

небесен пес, крилатият орел,

отровил човка със отрова чужда,

кълве сърцето ми; от сънища зловещи

безформени видения долитат

и призраци се подиграват с мен;

демоните на земетръса страшен

се трупат бесни и отново чупят

корите на трептящите ми рани,

докато долу късат се скалите

и от гърмящи пропасти изскачат

с рев духовете зли на урагана,

подгонили разсърдени вихрушки,

за да ме бият със пронизващ град!…

И все пак радват ме денят, нощта —

денят, стопил сланата бяла заран,

нощта спокойна, звездна, възкачила

след здрача изтока оловносив;

те радват ме, защото ми довеждат,

безкрили и пълзящи, часовете

и някога един от тях ще дойде

и като някой тъмен жрец, повлякъл

към капището жертвата смразена,

ще те докара тук, царю жестоки,

да паднеш и да лижеш моите кърви

под бледните нозе, тоз миг готови

да те разтъпчат, ако не презрат

един такъв безсилен, жалък роб!

Да те презра ли? Не! Не! Аз те жаля!

Как ще те гони твойта страшна гибел,

незащитен и сам през небесата!

Как твоята душа, до дъно пълна

със ужас, ще раззине като ад!

Говоря всичко туй с тъга, не с радост.

Омраза вече не изпитвам, мойта мъка

ме прави мъдър. Старата ми клетва,

която някога към теб отправих,

сега премахнал бих. Вий, планини,

разнесли грохота на моите думи

със ехото стогласно на горите

и с пяната на водопади диви;

вий, извори, замрели в сгърчен лед,

избликнали с гърма на моя глас,

повлякли разтревожени води

към Индия; ти, въздух най-пречистен,

през който слънцето минава без лъчи,

за да гори направо; вие, вихри,

които виснехте с отпуснати криле,

замръзнали над тая тиха бездна,

докато гръм, от вашия по-силен,

за миг земята кръгла разлюля —

елате пак и ако моите думи

тогава имали са власт над вас,

макар че аз сега съм друг и всяко

желание за зло у мен е мъртво,

макар че даже споменът изчезна

за някогашната омраза — нека

те тази власт и днес да не загубят!

Аз казах ги тогава, вий ги чухте!

Пак повторете мойта стара клетва!

ПЪРВИ ГЛАС от планините

Три по триста хиляди години

как над земетръсните легла

ний стоим, сред грохот на лавини

често тръпнат нашите чела!…

ВТОРИ ГЛАС от потоците

Лава във водите си сме влекли,

с кръв сме мили стръмни брегове,

неми покрай трупове сме текли

сред опустошени градове!…

ТРЕТИ ГЛАС от въздуха

Цветове неземни съм втъкавал

в пустия, безкраен небосклон;

не един сърцераздиращ стон

често моя отдих е смущавал!…

ЧЕТВЪРТИ ГЛАС от вихрите

Векове как тука сме събрани.

Нито мълнията огнекрила,

нито запламтелите вулкани,

нито всяка друга божа сила

нас не беше с нищо удивила!

ПЪРВИ ГЛАС

Но нивга нашите грамади снежни

не са кънтели, както от словата ти метежни

ВТОРИ ГЛАС

Но нивга ний подобен звук

не сме понасяли на юг.

Един лодкар във лодката заспал,

в съня си чу го, потрепера цял

и с вик: „Горко ми!“ скочи в дълбините,

за да умре, по-луд и от вълните!

ТРЕТИ ГЛАС

Но нивга в моя сребърен захлас

не е звънял такъв ужасен глас.

Той като рана зина и се скри

и мрак от гъста кръв деня покри!

ЧЕТВЪРТИ ГЛАС