Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 39

и вика бездната от дълбини незнайни:

„Небе, останаха ли в тебе тайни?

Аз нямам вече моите! Човекът ме разкри!“

ЛУНАТА

Къде ли в черни пещери

духът на бяла смърт се скри

и сви савана си от сън и скреж?

По моя новосплетен път

щастливи влюбени вървят

и в нежността си стоплят всяка вещ

                с копнеж, с копнеж!

ЗЕМЯТА

Тъй в утрото росата ледна, златна

се сгрява от зората благодатна,

докато литне като облак бял и чист,

със пладнето надбягва се в небето

и в залеза увисва над морето —

везмо от огън и от аметист!…

ЛУНАТА

        И ти лежиш, и ти не спиш,

        от радостта си сам блестиш,

        звездите ти изпращат всеки ден

        потоци от лъчи-живот

        да кичат твоя кълбест свод.

        а ти ги лееш, чист и вдъхновен

        връз мен, връз мен!

ЗЕМЯТА

Посочва мойта пирамида нощна

към небесата — и със радост мощна

аз тичам, охкам и въртя се в светлина,

тъй влюбеният охка във съня си

и сянката на хубостта му ръси

върху леглото му любов и топлина!…

ЛУНАТА

Когато в топъл, нежен мрак

душа с душа се срещне пак

и тишина сърцето засени,

аз в твойта сянка ще хвърча,

от теб покрита ще мълча!

О, с обич моите поля и долини

                        пълни, пълни!…

Най-бърз от всички светове,

лети, просторът те зове!

Да блеснат в твоите очи

зелени, пурпурни лъчи

между безбройните слънца

със живи, пламнали сърца!

Аз, твойта влюбена жена,

се нося с луда бързина,

привлечена от взор любим

като магнит неудържим;

аз, най-обичана мома,

сърцето си прелях сама,

от сладостта на любовта

обезумяла се въртя

и взирам се със брачна жад

в лика ти вечно свеж и млад.

Така в Кадмийската гора

върти се в шеметна игра,

Агаве вдигне ли стакан,

вакханката със дивен стан!

Лети сега, любим и брат,

аз гоня пътя ти познат,

навред из празни небеса

лъха ти ще го отнеса,

горещ през гладния простор,

изсмукала от твоя взор

и красота, и мъжество,

и вечна мощ, и тържество!

Тъй влюбеният става цял

това, в което се е взрял,

тъй гледа модрият синчец,

нагоре извишил цветец,

небето, за да вземе синина,

така и облакът вълнист

вмиг блясва като аметист

на заник зад далечна планина,

        щом здрачът уморен

        над нея спре,

        и плаче беден ден,

        че ще умре!…

ЗЕМЯТА

Луна, гласът ти върху мене пада,

тъй както блясъкът ти гали със наслада

моряците и твойта нощ пропада

        във вечна тишина;

смири ме с думите си златоткани,

че като тигър беше радостта ми,

там, дето стъпи, тя остави рани,

        разлей балсам, луна!

ПАНТЕЯ

Излизам аз от дивния поток

на тия звуци, както се излиза,

след като плувал си във бляснала вода,

огряна между тъмни канари…

ЙОНА

Да, мила сестро, но изля се вече

потокът и на тебе ти се струва,

че ти излизаш от вълните му, защото

и твоите думи капят като капки

от тялото и светлите къдрици

на къпеща се нимфа …

ПАНТЕЯ

                                Тихо, тихо!…

Могъща сила като мрак се вдига

от цялата земя и от небето

се спуска като нощ и се разпръсва

от въздуха, като че е събрана

във фибрите на слънчевия лъч,

за миг стъмнен. И ясните видения

на пеещите духове се вдигат

и блясват като бледни метеори

пред дъжделива нощ…

ЙОНА

                                Дочувам думи!