Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 38

        от свойта собствена любов пленен —

                                през мен, през мен!

ЗЕМЯТА

Хей! Тъмните врати на пещерите,

вулканите, реките гласовити,

тресат се целите във неутихваш смях;

моретата, пустините неверни,

на въздуха просторите безмерни

с вълни от облаци отекват подир тях!

И викат те: „Величие проклето,

което плашеше Земята и Небето,

и искаше да ги разпръснеш без следа,

със камъни гръмовни и горящи

да смелиш долу костите кървящи

на наште бедни, разтреперани чада,

докато всички кули легендарни,

дворците, статуите лъчезарни,

и планините между облаци и сняг,

и всяко цвете, люлката и гроба,

намерило над земната утроба,

във кал безжизнена разтъпче твоят крак

как падна ти, как полетя и падна!

Изпи те нищото — като устата жадна

на някой конник във пустинна самота,

погълнал с ужас капката последна;

и ето че отвред любов победна

изпълни твоята ужасна пустота!“

ЛУНАТА

        От моите мъртви планини

        снегът се стапя и звъни,

        пак в моя океан вода блести,

        и тоя дух в студена плът,

        окичил пустата ми гръд

        със раждане, което днес цъфти —

                                си ти, си ти!

        Аз гледам те и ти шептя,

        растат стебла, искрят цветя,

        в сърцето ми живее образ нов,

        долита облак, чувам звън,

        и пъпките сънуват сън.

        „Ний чакаме те — те отправят зов: —

                                Ела, любов!“

ЗЕМЯТА

Прониква тя в гранитните ми стави,

през чернозем и корени корави,

до най-високите листа и цветове,

за лудории вятъра възбужда,

забравените мъртъвци събужда

и те надигат се от тъмни домове,

и като буря, огнена стихия,

разбила облачната си килия,

изскочила от непрогледния си мрак,

разтърсва хаоса на мисъл мъртва,

омразата и болката разкъртва

и обезсилени, напускат те със бяг,

Човека, някогашно криво огледало,

което с образи лъжливи е грозяло

света, най-истинския и прекрасен свят,

това море, де обич се оглежда,

това небе, де от звездите свежда

надолу блясъци, живот и благодат!

Човека — младенец прокажен, зърнал

край пътя болен звяр, след него свърнал

и извора с лечебната вода открил,

и майка му, когато го видяла,

за дух го взела, а след туй ридала

от щастие, че здрав и хубав бил —

Човека — дух на духове отделни,

огърлица от мисли неразделни,

пленил стихиите със диамантен взор,

тъй както слънцето с очи лазурни

владее царство от планети бурни,

метежници из необятния простор —

Човека — над човеците самички,

свой собствен господар и съдник; всички

към него стичат се като реки в море;

пред погледа му болки и печали

са питомни животни, заиграли

така, че всеки би могъл да ги допре!…

И волята му с страсти колебливи,

дребнави грижи, спътници плашливи,

дух слаб да води, силен да се подчини,

сега са като кораб, който гони

живота на далечни небосклони,

че Обич кара го през дивите вълни!

Признава всичко неговата сила;

мечтите му са сякаш нишки свила —

ръцете майчински с тях пелени тъкат;

езикът му като орфична песен

държи умело хоровода бесен

на мислите и само той им дава плът…

Той язди бурите. Небето вечно младо

звездите си му даде — като стадо

минават те край него, да ги преброи,