Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 19
Пърси Биш Шели
че тук седим и разцъфтели пъпки
покрили са това от гръм сразено
бадемово дърво, когато бързо
от скитските пустини побелели
долитна вятър и земята сгърчи
във лед. Погледнах цветовете — всички
те капеха, но върху всяко листче
четеше се (тъй както се чете
на хиацинта в сините камбанки
извезаната скръб на Аполона):
„Ела, Ела!“
АЗИЯ
Докато ти разказваш
и аз си спомням сън един забравен.
Полека с думите ти оживява той.
Сънувах — сред поляни ний вървяхме,
без цел във младото и сиво утро.
Подкарал бе ленив, спокоен вятър
стада от облачета влакнести и гъсти,
а бялата роса висеше тихо
по ниската трева, едва набола
отдолу, изпод тъмната земя.
Какво бе другото, не помня аз —
но върху сенките на облаците ранни,
по склона ален пряко запълзели,
четеше се: „Ела! Ела!“ И както
те чезнеха, на всеки стрък трева,
от който капеше роса небесна,
се виждаха пак същите слова,
дълбани сякаш с огън-изсушител.
Сред боровете прошумя ветрец,
от клоните им странен звук изтръгна,
като че духове прощален зов запяха
и някакви далечни, нежни звуци
се чуха: „О, ела, ела, ела!“
Тогава казах ти: Пантея, погледни ме!
Но в дъното на твоите очи
видях: „Ела! Ела!“
ЕХО
Ела! Ела!
ПАНТЕЯ
Скалите тази заран се надсмиват
със гласовете ни — като че дух отвръща
на думите им с думи!
АЗИЯ
Има нещо
между скалите! Чуй! Каква мелодия!
ЕКОВЕ
Ний сме ековете,
бързо ще отминем!
Ний като росата
блясваме и гинем,
дете на Океана!
АЗИЯ
Чуй! Духове говорят!… И безплътни
словата им отекват!
ПАНТЕЯ
Аз ги чувам!
ЕКОВЕ
Ела! Ела! След нас ела
през тъмни пещери —
отвъд, де в утринна мъгла
безмълвен лес цари!
Ела! Ела! След нас ела
през тъмни пещери,
там, дето не лети дори
и скитница-пчела!
Там, дето мрачен е денят,
подземни извори блестят
и крехки вечерни цветя
в съня си пръскат красота…
Ела — докато стъпваш ти
и песента ни ще ехти,
дете на Океана!
АЗИЯ
Да следваме ли тоя звук, той глъхне,
отдалечава се!
ПАНТЕЯ
Чуй! Иде пак!
ЕКОВЕ
Там има глас нечуван,
отдавна спи в покой!
От твоя зов бленуван
ще се събуди той,
дете на Океана!
АЗИЯ
Как чезнат думите с притихващия вятър!
ЕКОВЕ
Ела! Ела! След нас ела
през тъмни пещери,
там, дето бурите дори
са сгънали крила!
През оросената гора,
край извори и езера,
през многодипли планини,
към пропасти и долини —
където болната земя
лежа във гърчове сама,
за да почине в оня ден,
когато Той бе разделен
от тебе и ще види пак
едва сега ликът ти драг,
дете на Океана!
АЗИЯ
Пантея мила, за ръка хвани ме,
докато чуваме гласа, да го следим! …
ВТОРА СЦЕНА
ПЪРВИ ПОЛУХОР духове
Пътеката, която води
тез хубави сестри, е мрачна;
като завеса непрозрачна
борове, кипариси, кедри
са окрили небесата ведри.
Тук вятър никога не броди,
не грее слънце, ни се рони
дъжд под уплетените клони.
