Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 17
Пърси Биш Шели
ПАНТЕЯ
Да, истински обичам! Но бледнее
Зорницата, а Азия ме чака
в далечната индийска долина,
затвора й печален, до преди
безлюдна, мрачна, като тая урва,
сега изпъстрена с цветя и храсти
и пълна с тихи ветрове и звуци,
прозвъннали в горите и реките
и стоплени от нежния ефир
на нейното прераждащо присъствие,
което би повехнало, ако
не бе примесено със твойто! Сбогом!…
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА
АЗИЯ
Ти слизаш вече с вихрите небесни
и като мисъл, като дух, ти пълниш
с неволни сълзи сухите очи
и с бързи тръпки пустите сърца,
напразно учили от миналите дни
покой да търсят. Да, ти слизаш вече!
Люляна в бури, ти се будиш, Пролет!
Дете на много ветрове, внезапно идеш,
подобно спомена за някой сън,
донесъл скръб, защото хубостта му
е минало; подобно радостта,
която се издига от земята,
за да накичи с облаци златисти
пустинята на нашия живот…
Това е времето, денят, часът!
Със изгрева ти трябваше да дойдеш,
сестрице мила, чакана тъй дълго,
тъй дълго непристигнала! Ела!
Пълзят минутите, безкрили червеи.
Една звезда потръпва още бяла
в руменината на настъпващото утро
зад пурпурните планини. Под цяла бездна,
разкъсвана от вятъра мъгла,
мъждука в езерото сенчесто и мрачно
отблясъкът й; гасне, блясва пак,
щом спрат вълните и в небето бледно
къдели огнени разстеле вълнест облак…
Изчезна най-подир! Отвъд ония
заснежени грамади потреперват
лъчите розови. Аз сякаш чувам
Еоловата музика на твоите
криле със цвят на морска дълбина,
довеяли зората.
Чувствам, виждам
очите пламнали с усмивката, която
погасва в сълзи като две звезди
с мъгла от сребърна роса полупокрити!
Любима и най-хубава, донесла
тук сянката на оня дух, чрез който
живея, колко много закъсня!
Над океана слънцето изскочи.
Сърцето ме болеше от надежда,
преди просторът да усети твоя полет!
ПАНТЕЯ
Прости ми, първа сестро — радостта
на спомена за сън един отслаби
крилете ми — тъй лете ветровете
наситени със мирис на цветя,
изнемощяват. Аз заспивах често
спокойна и се будех освежена
преди падението на Титана свят,
преди нещастната ти обич, чрез която
сърцето ми позна и обичта,
и мъката, защото те растяха
във твоето сърце. До неотдавна
аз спях във пещерите изумрудни
на Океана стар, сред тъмни клони
от пурпурен и зеленикав мъх
и млечните ръце на нашта млада
сестра се сключваха като и днес под моите
смолисти, мокри къдрици, а аз
притисках с буза гънката дълбока
на дишащите й живот гърди.
Сега не спя така! Откакто станах
като зефир издъхващ под напева
на твоя разговор безмълвен и откакто
се стапям в смисъла на скритите слова,
които обичта говори, моят сън,
макар че пак е сладък, е тревожен,
а часовете на събуждането носят
и скръб, и грижа …
АЗИЯ
Повдигни очи,
да прочета съня ти в тях!
ПАНТЕЯ
Аз казах,
че до нозете Му със Йона спях.
Планинските мъгли, събрани там
под месеца, разпръснаха снежинки —
да пазят от пронизващия лед
съня на нашата прегръдка. И тогава
два съня дойдоха. Единият не помня,
но в другия яви се Прометей,
ранената му, бледна плът изчезна
