Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 68

— Не, не давам. Той ми треба, динамита. Разхвърли данък в околията си и прати хора в България да купят, каквото е нужно.

— Де туй време, нели след месец ще захващаме решителни действия! Материалите, които искам, купени с общоорганизационни пари. Не мисли, Македония е само Мелнишко.

— Не ми треба да знам, всеки себе си гледа. Кой достави на организацията четиринайсет хиляди и петстотин мис-стонки? От тях са купени тия материали. Те са мои…

И той цвъкна, разчесвайки с пръсти брадата си.

— Така ли? Добре!

Заделен с драмските четници, аз прекарах една безсънна нощ.

На другия ден Скрижевски, — който по-късно стана известен като разложки войвода, но тогава четник при Сандански — ми заяви, че би желал да дойде с мене в Драмско, отдето е родом. Бивши учител, той щеше да бъде единствения интелигентен човек в четата ми. Освен това, работил по-рано в родния си край, той познаваше и местата, и хората. Предложението ме възхити и аз се изстъпих пред Сандански:

— Яне, Скрижевски иска да дойде с мене. Ти разбираш, че той ще ми бъде дясна ръка. Пусни го.

Сандански се намръщи:

— Като иска, нека върви. Никой не може да го спре насила. Само нека остави пушката си, която принадлежи на моя район.

Но Скрижевски не искаше да се раздели от дотогавашното си винаги щастливо оръжие. Всеки, който е хайдутувал, познава тоя странен фетишизъм, примесен с много грубо суеверие.

— Яне, Скрижевски няма да дойде без пушката си. Тук, у тебе, има 4–5 манлихери, оставени от хора на разбитата драмска чета. Ще ти дам една от тях в замяна.

— Харно, ама твоите са дълги, пехотински, а пушката на Скрижевски е кавалерийска карабина.

— Наместо нея ще ти оставя лично моята. И тя е кавалерийска.

— Не може. Твоята е германска система, с открита цев, а другата — френска, покрита.

— Тогава да я разменим срещу две: ето моята и една дълга напанагон. Скрижевски ми е необходим.

— Рекох не може. Защо си приказваме!

И той сякаш подража някой щадраван зър-зър-вък-цвък-цвък…

Аз се оттеглих с пламнали очи и разкъсано сърце. Доисълта ми притъмня като нощта, която настъпваше. Прорязваха тъмнината в мене светкавиците на въпроси, които ме е страх да повторя.

Тая нощ аз щях да тръгвам вече за Драмско и до съмнало очаквах куриер от с. Пирин, за да ме изведе из планината. Но водача не дойде, както не бе донесен й чакания все оттам хляб за цялата гладна дружина. На другия ден научихме, че миналата вечер селото било заобиколено от войска и никой не посмял да се покаже навън. Сутринта Стефанов, Наумов и Радославов поискаха да изгладят „недоразуменията“ между Сандански и мене, но излезе противното. В края на разправата аз блъснах пушката си:

— Напущам окръга и тръгвам за България!… И доброволно заявих, че ще остана в Пирина още малко време, додето се намери някой благовиден предлог за връщането ми. Не исках да излазят наяве нашите караници, които биха подействували разврати-телно сред момчетата.