Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 50

Аз погледнах Мица:

— Вестника?

— 12-ия брой ще отиде на вятър. То се видя, че тряба да хванем гората, ами… Ето на, както е стъкмен и хектографа…

— Да употребим поне трийсетте листа, които имаме — трийсет екземпляра стигат. Ти знаеш, че статията за пропагандите следва от 11—ия брой…

— Та какво?

— Ще хектографираме готовото, ще турим по два екземпляра в пакет и ще ги разпратим…

Мицо ме гледаше, както се гледа някой умопобъркан. Куриера чакаше мълчеливо решението ни. А пък аз нито допущах мисъл „вестника“ да остане „недовършен“.

Често подир това, както нднес, аз съм размишлявал върху тьмната психология на тоя момент и все не мога да и дам разумно обяснение. Да смятах някаква ценност статията си, нагласена за читатели от най-посредствена интелигентност — пази боже! Да мислех, че тя въобще е нужна някому в размирните времена, които настьпваха — сьвсем не.

— Сериозно ли говориш да хектографираме? — попита Мицо с тон, който прикриваше едва сдържан яд и злъчна ирония.

— Най-после защо се препираме, мога и сам!… Спасявай се ти, дето щеш, аз няма да мръдна оттук, докато не свърша. И непременно за нас ли идат турците?

Аз сложих хектографа насред стаята, приготвих белите листове и се отпуснах на колене, готов за работа. Не знаейки какво ни чака, предпочел бих Мицо да ме оставеше сам. Но той захвърли пушка в ъгъла и приседна да помага.

— Що да чина аз? — попита куриера.

— Можеш да си идеш.

— А, бива! Ето ми я мартината, ако излезе лошо…

— Юнак си, Петко. Дай по една ракия за кураж. — Мицо се разсмя.

— Дано не чуят жените — сниши глас Петко: — ке врекат…

Но подир минута се показа домакина и седна на прага от умора и вълнение.

— Турци дойдоха у селото. Много са!

— У-ха! Засрами се, бай… (не помня името му). Ами че ще ги тепаме, я! Къде ти е кримката?

— Море… — преглътна той.

И ние го отправихме на улицата, да наблюдава заедно с Петка.

Един по един отпечатаните листове се редяха да съхнат на слънце. Вече долу на запад, то гледаше в стаята мрачно и подозрително.

— Момци, турци дошли… — мярна се на вратата и домакинята, преждевременно застаряла жена с болнаво лице.

— Няма нищо, стрино, иди си гледай работата.

— О-ох, знам ли, сине, наплашени сме.

— Няма нищо, иди… — И тя се изгуби.

Ние бяхме привършили вече работа, когато Петко ни съобщи, че турците се настанили в училището и изглеждали твърде отпуснати.

След полунощ Мицо и аз, придружени от Петка, се измъкнахме из Ляхово — най-предпазливо, за да отбегнем патрулите, които обикаляха по улиците. Призори ние почивахме вече, кацнали на висотата с гол върх и лесисти рамене, покровителствено възправена над селото. Там, между безпокривните голи стени на параклиса „Св. Костадин“, бе обсъдено по-ложението и Петко отиде да съобщи на селския комитет нашето решение.

Решението ни бе да останем в селото или околностите, додето се разберат намерениятана войската. Ако се почнеше, както по други села, търсене на оръжие, ние канехме селяните — по-добре да използуват заедно с нас кримките си в едно малко въстание, отколкото да ги дадат за нищо. И вечерта се спуснахме в селото, преоблечени като селяни, и се настанихме с Мица на разни къщи — за по-голямо удобство в случай на предателство.