Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 29

По едно време част от селяните излязоха и си разотидоха. Но от половин час още Стоянов остана в другата стая, додето подвойводата се яви на вратата и заповяда:

— Момчета, гответе се за път и хайде вън!…

После той се приближи до мене:

— Г-н Я., и лоши, и добри приказки си казахме днес: забрави лошите и помни добрите. Сега ние си отиваме. Сбогом.

Изненадан, аз едва проумях и останах като закован на мястото си. Подире, движен от едно неопределено чувство и странна за момента ирония, припнах навън. Четата беше вече готова за тръгване, когато се изстъпих край нея:

— Чакайте, г. Стоянов, цял ден прекарахме заедно, къде тъй, без да се обадите!

— Аз мислех — промълви Стоянов тихо, — че може да сте заспали и рекох да не ви безпокоя.

— Има си хас. В такъво време.

И ние си подадохме ръка:

— Au revoir! Au revoir!

Четата отмина и учителя ме дръпна за ръкава:

— Върви да вечеряш у дома.

Додето вечерях, той свиваше до заличаване едното си око и кокореше другото, сякаш да го направи биволско, като разказваше, че бил рекъл на Стоянова:

— Я, ще излезе от селото ни с тебе само когато ни паднат главите, моята и на тия селяни!

И учителя описваше кръг с ръка, да посочи невидимите спасители.

А моя пленител, който след няколко дни биде принуден от Делчева да се върне, ми разказа, когато се видяхме в София, съвсем друго. И попа, и учителя, и селяните обещали да работят с върховния комитет, като се молили за моето освобождение, страхувайки се от удара на организацията.

Скоро в стаята на учителя дойдоха и неколцина селяни да ме питат: бива ли да приемат обещаните им от Стоянова четирийсет и седем кримки? И още: какво да направят с Атанаса, който ме беше клеветил през деня тъй низко?…

Същата нощ аз напуснах Драгобраща, като отърсих праха на цървулите си — и поех пътя из тъмнините.

С Гоце

Аз бях другарувал с Гоце Делчев вече дълго време в София, другарувахме и после из Македония. Но помисля ли за него, той изпъква пред въображението ми само такъв, какъвто го гледах тоя първи ден па турска земя. И аз тряба да преповторя портрета, нарисуван в книгата ми, посветена нему. Той стои пред очите ми все такъв, с бял арнаутски фес и тъмен шал на хубава обла глава, в сиви шаечни дрехи — куртка и панталони, — които очертават здравите форми на среден ръст фигура. Все такъв — с облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе, с опънати до колене орехови чешири в пристегнати цървули, с преметната зад рамо дълга манлихера — приличен на никое хайдушко божество. Аз още се заглеждам в големите кафяви очи, които озаряваха неговото мургаво лице, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при всяка тревога. И ловя там нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо много нежно и пак заповедническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. Ловя онова, което беше самия Гоце — в своята мисъл и чувство, в своето историческо дело, в своя живот до сетен час…