Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 28

И по-нататък аз развих цялата теория на една продължителна четнишка борба по планините и кръстопътищата, както беше в програмата на революционната организация. Разбира се, тогава нито ми минаваше през ума, че само подир година привърженици на тая програма ще останем едва толкова, колкото пръсти имам на едната си ръка…

— И понеже вие и вашите другари, г. Стоянов — довърших аз, — не мислите така, борбата ще следва. Правото ще бъде на победителя.

А в това време група четници решаваха друг въпрос, който прекъсна нашия спор: те се караха за револвера ми — кой ще го вземе… когато ме убият.

— Г-н Стоянов — заговорих аз тихо, когато последния беше усмирил вече хората си и сядаше усмихнат на чувала; — г. Стоянов, аз съм ваш пленник и на ваше благоусмотрение. Но ако решите, че тряба да умра, ще ви моля да удовлетворите едно мое искане, което няма да ви струва нищо. Мене ще бъде много по-лесно да си разбия черепа сам, отколкото да наведа врат под чужди нож…

— Не, аз няма да ви убивам — отвърна Стоянов и зачупи пръсти: — аз ще ви водя с четата си за гаранция, че ваши другари няма да ме нападнат, или пък да ме ударят от засада. Те ще знаят, че вие сте с мене, и ще щадят живота ви…

И това беше, разбира се, много разумно от негова страна.

— Но аз съм разнебитен — възразих — и не мога да ходя.

— Ще ви намерим кон.

— Не обичам да яздя!

— Ще привикнете.

— Не обичам новите навици, стигат ми старите…

— Ще ви принудим.

— Предисачен върху коня ли?

— Ако не може инак!

— Сила ви е…

— Ба — кипна подвойводата: — ще те пуснем да ни тровиш. Ще те пуснем да ни колиш. Ще те пуснем да идеш в София, пак да пишеш во вестника си: харамии, вагабонти!…

— Убийте ме — дигнах рамене аз и се оттеглих мрачен настрана.

Подир два часа, по тъмна вечер, ние се върнахме при сложена трапеза в къщата на коджабашията. Аз се отказах от вечеря и обсъждах в един кът положението си. Какво ли пък имаше за особено мислене: повтарях в ума си, че няма да мръдна наникъде с четата — и туй то!… Защото, каквото и да се случи, както и да се случи, края ще бъде все един и същ. Нека всичко се свърши пред населението, поне другари да знаят кому и за какво отмъщават!… И в злобно нетърпение очаквах минутата, когато ще се захване последната разправа с предизвикани изтезания над мене…

Стоянов отиде в съседната стая заедно с попа и учителя — и двамата „наши“ хора, които дойдоха да се представят и вечеряха при четата. — Попа, сухо като сламка и черно като дявол човече, с по десет косъма на глава и брада и с нито един под носа, влезе и излезе, без да ме погледне, пияно загледан в светлата офицерска униформа. „По дипломатически съображения“ стори същото и учителя — педя момче с кривнат надире фес, за да открие голо русо личице, прилично на кравайче симид, с две като трънки очички, от които едното винаги мижи, когато другото гледа. Те сега, дотъкмени, с неколцина по-видни селяни, слушаха Стоянова отвъде. От време на време агитатора възвишаваше патетически гласа си и отворената врата на стаята позволяваше да се чуят откъслечни фрази: „Русия и България чакат“ — по нататък се не чуеше и аз допълнях в себе си: „Те, (т.е. «вътрешните») парите ви вземат и ги прахосват по софийските механи, а ние оръжие“ — нататък се не чуеше, но аз пак допълнях: „без пари ще ви дадем“. „Вие към никого други не тряба да се отнасяте и никого други не тряба да слушате, освен“ — то се знае: „софийския комитет“. И т.н.