Читать «Сините пеперуди» онлайн - страница 5

Да, Алек често се улавяше, че роботът го дразни. Дразнеше го преди всичко неговият непротиворечив начин на мислене. Дразнеше го неговата самоувереност, пренебрежението му към всяко съмнително и непотвърдено знание. Това чувство се бореше с безкрайната му признателност, която винаги взимаше връх. И тогава Алек отново ставаше дружелюбен и ласкав.

Когато наближиха съвсем, той запита:

— Как е положението, Дирак?

Сега роботът не вдигаше нито за миг очи от уредите.

— Скорост — 15 километра в секунда — отвърна той. — Отстояние от…

— Питам те — ще кацнем ли благополучно?

— Няма нито една причина да не кацнем…

Сега Хела бе изпълнила почти целия им хоризонт — вече не тъй синя, с примеси на много нежна резеда. Тънки, ослепителни бели пера от облаци закриваха в прозирна мрежа далечния континент. В тоя миг те не виждаха езерото, на което трябваше да кацнат, то бе на обратната страна на планетата, там, където едва съзряваше утрото.

— Навлизаме в най-горните слоеве на атмосферата! — докладва след малко Дирак. — Гъстота на въздуха — осем процента — по-висока от очакваната…

— Намали скоростта!

— Знаеш много добре, Алек, че регулаторът е автоматичен.

— Не вярвам много на автомати — отвърна любезно човекът.

— А аз пък вярвам — каза роботът. — Досега нито един от автоматите не ни е излъгал…

— Досега не значи винаги…

— Да, разбира се — отвърна спокойно Дирак. — И все пак не виждам причини за безпокойство. В автомата са включени и изненадите.

След един час те прелетяха над езерото — тънка синя ивица всред безкраен лес. Дирак все тъй не откъсваше поглед от своите прибори.

— Дължина на езерото 80 километра — докладва той. — Средна широчина около петнадесет километра. Дълбочина в централната част около триста метра, близо до бреговете около двайсет…

И след няколко секунди добави:

— Извънредно удобно за кацане и за отлитане. Трябваше да прелетят още веднъж цялата планета, постепенно да убият височината и да кацнат с минимална скорост на водната повърхност. Отново нощ и отново ден — като насън. Облачната пелена се бе сгъстила, вече много рядко пред очите им се мяркаше сушата на континента. Най-после Дирак каза:

— Приготви се!…

Когато ракетата потъна в млечната белота на облаците, Алек почувствува как сърцето му потрепера от блаженство. След безутешната пустош на вселената, след неизбродните океани от леден мрак тая чудна мека топла белота му се стори като нежна прегръдка, като гукане на диви гълъби, като песен — като всичко, което бе загубил на далечната земя.

След това светна и заблестя синята гладка повърхност на езерото, синината изпълни до края цялото му същество. Все по-близо и по-близо, удар! Ракетата се гмурна във водната бездна и сега около нея нямаше нищо друго освен зеленикав здрач, който струеше и бягаше край кристалнопрозрачните илюминатори.