Читать «Сините пеперуди» онлайн - страница 3

— Да, знам какво си мислиш — усмихна се горчиво Алек. — Но не ти ли се струва, че нещо, което трябва да доказва себе си, не е истинско нещо… Смисълът на нещата е в самите тях, Казимир…

Пилотът не отговори веднага. И той бе имал горчиви и страшни часове, но тогава тоя дребничък учен с очи и лице на поет много по-добре умееше да го утешава.

— Не мисли за това, Алек! — отвърна той. — Тръгнали сме и ще стигнем. А щом стигнем, ще имаме вече още по-хубава цел — да се върнем обратно…

— Тъй е — каза Алек и едва забележимо се усмихна.

— Докато спяхме, имало ли е някакви произшествия?

— Не, нищо особено… Обикновените и банални истории — астероиди, полета на силно лъчение… Но старата черупка се държи блестящо…

— С помощта на Дирак, естествено — отвърна Казимир. — Не мислиш ли, Алек, че тая вселена е дяволски еднаква…

— Защото все още не сме се срещали с живата природа, мойто момче…

Пилотът вдигна рамене.

— Кой знае! — измърмори той. — Да ти кажа право, никак няма да се учудя, ако на Хела ни посрещне Багратионов… Ама съвсем никак…

Вратата на Алек безшумно се отвори и Дирак влезе в камерата. Първата му работа беше да погледне към таблата, с която беше донесъл храна.

— Да, добре! — кимна той. — Гладен ли си, Казимир?

— Ужасно — каза пилотът. — Но не за твоята кухня, приятелю…

— Защо моята?… Ти забравяш, че вашето меню е изготвено от три института…

— Да вървят по дяволите! — каза пилотът искрено възмутен.

— Не помниш ли какви изявления направи по тоя случай в пресата? — обади се Дирак безмилостно.

— Винаги ще се проклинам за това…

— Имаш страшно лош жаргон, приятелю! — забеляза невъзмутимо роботът. — Това не е език за космически пътешественици…

— Прав си!… И затова можеш спокойно да вървиш и ти по дяволите…

Дирак взе таблата.

— Искате ли да ви пусна някой филм?

— Не, благодаря — каза пилотът. — Наспал съм се много добре.

— Ти, Алек?

— Бих погледал нещичко — каза колебливо Алек.

— Какво да бъде?

— Ами… избери от най-стария архив — отвърна Алек. — Нещо за индианци или привидения.

— Браво! — обади се Казимир. — Привидения бих погледал и аз… До смърт ми омръзна тая космическа скука…

Вратата безшумно се затвори.

2

Ракетата се отдели от звездолета без никакво сътресение, така леко и безшумно, както малкото кенгуру се отделя от благословената утроба на майка си. Застанал пред командния пулт, Казимир видя само за няколко мига тънката червена диря, после ракетата бързо изостана и угасна като захвърлена в мрака цигара. За миг той почувствува панически ужас от самотата, мъчителна спазма сви гърлото му. Къде отиваха, защо ги бе пуснал? Какво щеше да прави сам в огромната пустош, ако с тях се случеше нещо?

Под него, все тъй синя и тайнствена, плуваше Хела, малко по-голяма от една земна луна. Под тънката завеса на облаците едва се прозираше нейната гладка повърхност, по-тъмна около екватора, прозрачно синя около полюсите. Мощният телескоп на звездолета я беше опипвал внимателно в продължение на три дни, преди да изберат място за кацане. Планетата под тях нямаше континенти — сушата опасваше в широк пояс цялата централна част. Нямаше ни планини, ни вътрешни морета. Нямаше дори острови по двата спокойни, призрачни океана около полюсите. Цялата суша бе покрита с безкрайни лесове, тук-там прорязани от сините мечове на езерата. Ако наистина имаше някакви хора в тоя свят — мислеше Казимир, — те надали биха се различавали много от земните орангутани. И в тоя зверилник ли трябваше да изпрати своя единствен приятел?