Читать «Сините пеперуди» онлайн - страница 4

Казимир протегна неспокойно ръка към пулта, екранът светна. Той веднага видя възбуденото лице на Алек, който се взираше в планетата. До него Дирак спокойно боравеше с пулта за управление, желязното му лице изглеждаше, както винаги, спокойно и безжизнено.

— Как си, старо момче? — запита Казимир весело. — Как ти се вижда скоростта?

— Просто кошмарна! — отвърна Алек доволно. — Ето сто километра в секунда.

— Как работят уредите?

— Превъзходно!…

— Все пак пазете се! — каза пилотът и в гласа му за миг трепна едва скривана тревога. — Предполагам, че ще намерите там комари като гълъби…

— Това е нищо! — усмихна се Алек. — Мене ме е страх някоя водна змия да не глътне ракетата…

— Тоя път ще й преседне! — каза сърдито пилотът. — И все пак внимавай, старо момче, на четири си отваряй очите…

Екранът върху ракетата угасна. Сега пред тях още по-ясно светеше Хела — красива и спокойна. Оставаха им десетина часа до нея — нищожна крачка в безкрая, който бяха преминали. Дирак все тъй сигурно и безучастно боравеше с апаратурата, без да обръща никакво внимание на планетата. И, разбира се, в това нямаше нищо чудно — за него тя беше просто цел, а не повод за преживяване. Тя не можеше да предизвика в него никакви чувства. Всъщност именно в това се състоеше неговата сила и неговото превъзходство над хората през годините на пътуването. Иначе навярно сто пъти би полудял, сто пъти би върнал звездолета назад или обзет от безумна ярост, сто пъти би го насочил към някое пламтящо слънце. Но хората знаеха неговата сила и спокойно се бяха оставили в ръцете му. Лишен от чувства, той бе по-страшен и от природата, тъй като не зависеше от нея. За него не съществуваха ни времето, ни пространството, за него не съществуваше дори материята, от която бе сътворен. За него всичко бе само повод за размишление. Но и гигантският му ум, който съдържаше в себе си милион знания, не беше основното за неговото съществуване. Единствената и неотменима същност за него бяха хората и техните заповеди. Те бяха по-силни и по-категорични от всички инстинкти, които природата би могла да вложи в живите същества. Багратионов наистина бе сътворил едно чудо, може би по-велико от безкрайния Космос, из който бродеха.

Алек много добре разбираше това и понякога със затаен дъх се взираше в мъдрото, благородно лице на робота. Неговите черти, измислени от древния скулптор, бяха наистина превъзходни. Но той се страхуваше да гледа в неговите кухи очи, в блестящите лещи, които светеха неподвижни на лицето му. Тогава му се струваше, че ще издаде някаква тайна, ще наруши някаква съдбоносна заповед. И ще се случи най-страшното — машината изведнъж ще осъзнае себе си. В края на краищата това беше нейно право и в такива мигове Алек изпитваше дълбоко и неясно чувство за вина. В такива мигове кой знае защо той се опитваше да му говори топло и ласкаво, но роботът му отвръщаше, както винаги, неизменно вежливо и разумно. Това го дразнеше.