Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 70

— Апартаментът за мадам Делюк?

— Ангажиран е, госпожо. Това ли е багажът ви?

— Да, моля да го изпратите… Навярно имате климатична инсталация?

— Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.

На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.

Жената издаде слаб писък, изпусна чантата си и хукна назад. На прага почти се сблъска с инспектор Дюран. На две крачки зад него спокойно изчакваха изхода на „представлението“ Димов и Жан, все още в своя пилотски костюм.

— Мадам де Вол, налага се да поговорим с вас! — каза Дюран.

Жената поразена мълчеше. Сега видът й бе толкова жалък и безпомощен, че Димов неволно я съжали.

— Жан, заведи я в стаята! — разпореди Дюран. — И си отваряй очите. От нея сега може да се очаква всичко.

— Бъдете спокоен, господин Дюран.

Дюран и Димов влязоха в апартамента. Пиер Кулон бе станал от мястото си и се усмихваше.

— Поздравявайте, Мишел! — каза Дюран доволно. — Виждам, че чудесно изпълни ролята си.

— Вече два дена репетирам, господин инспекторе, сега вече спокойно мога да стана и киноартист.

— Как реагира?

— Нали видяхте? Все едно, че видя смъртта си. Дори си изпусна чантата.

Дюран взе чантата и я отвори.

— Може пък да намерим нещичко — измърмори той, — преди да сме почнали разпита.

— Предполагам какво може да се намери.

— По-добре е да видим. Чантата беше доста пълна, предимно с тоалетни принадлежности. Дълго трябваше да ги вадят една след друга. Най-сетне откриха солиден пакет, пълен с пачки пари — всичките стофранкови. Едва на дъното лежеше доста голяма инкрустирана кутия. Дюран внимателно я положи на масата и отвори капака.

Съдържанието й блесна и затрептя на светлината, която идваше от прозореца. Беше пълна със скъпоценности. Дюран започна да ги вади внимателно, с неочаквано нежни за неговите грубички ръце движения. Имаше диадеми, брошки, колиета, браслети — всичко, което една кралица би могла да си пожелае. Скъпоценните камъни сияеха и горяха като живи. „Съвсем не приличат на мърлявия изумруд от кутията за енфие“ — мислеше Димов.

Изведнаж Дюран възкликна възбудено:

— Дяволите да ме вземат… Ами това са скъпоценностите от „Мавритания“!

— От коя „Мавритания“?

— Преди половин година от кораба „Мавритания“, който пътуваше за Атина, бяха откраднати диаманти за десетки милиони долари… Не сте ли чели? От съпругата на американския милиардер Доналд.