Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 67

Димов се замисли.

— На пръв поглед е съвсем логично — каза той. — Но само на пръв поглед. Откъде убиецът може да знае, че Кулон е разкрит?

— Навярно Кулон му се е обадил, за да потърси помощ. Поискал му е кола, паспорт, оръжие… Поискал му е временно скривалище може би.

— Неубедително ми се вижда — измърмори Димов. — Та нали Кулон точно затова е премахнал Периа от пътя си?… За да се отърве от бандата.

— Това е само ваше предположение.

— Но трябва да се съгласите, много разумно предположение. Ако Кулон е имал съучастник от бандата, той щеше да възложи на него да извърши грабежа у Периа. И тогава грабежът нямаше да носи такива явни белези на дилетантство.

— Може би съучастникът не е бил член на бандата на Периа — отвърна намръщено Дюран. — Представете си, че това е ювелирът. Този, който шлифовал и преработвал крадените диаманти.

— Това е вече друг въпрос — каза Димов. — Макар че не мога да си представя как би могъл да дойде толкова бързо… При това да извърши убийството и да изчезне. Извикахте ли оперативна група?

— Да, чакам ги всеки момент да дойдат. Наистина след пет-шест минути пристигнаха всички специалисти. Пръв завърши своя предварителен оглед лекарят.

— На пръв поглед типично самоубийство! — каза той. — Стреляно е почти в упор…

— В колко часа е настъпила смъртта? — запита Дюран.

— Около пет часа. Или малко след това.

Двамата инспектори се спогледаха.

— Значи, веднага щом сме излезли — каза Дюран. — Освен ако убиецът е бил тук, в самата къща.

— Вие смятате, че е убийство? — погледна го лекарят. — Просто сме длъжни да допуснем! — отвърна Дюран.

Но колкото и внимателно да прегледаха цялата къща, не намериха никаква, дори най-малка улика, че в къщата е имало друг човек. Напразни останаха и усилията на дактилографите. Ако е имало убиец, по всяка вероятност е бил в дома. И веднага след това е изчезнал навярно през черния вход.

— Господин Дюран, не ни остава нищо друго, освен да изиграем играта докрай — каза Димов.

— Нима не го правим? — вдигна вежди Дюран.

— Имам едно предложение… Но не знам дали е възможно да го изпълним…

— Да го чуем! — каза мрачно Дюран.

На другата сутрин Димов се събуди с натежала глава. Кафетата и неспокойните мисли бяха станали причина да прекара нощта в нещо като просъница. Взе един хубав студен душ, обръсна се грижливо и слезе да закуси в ресторанта. Макар да бе станал рано, едва намери маса да седне. Целият ресторант бе пълен с някакви кокалести холандски пансионерки, които навярно бързаха за екскурзия. Бе ги видял предното утро — огромно ято провинциални момичета заедно със своите поувехнали възпитателки. И едва ги позна. Бяха си накупили къси роклички, деколтирани блузки, обувки с токчета танк — всички до една, включително и учителките. И на всичко отгоре, радостни и възбудени от това преображение, вдигаха невероятен шум. Тая гледка и силният чай избистриха ума му. След малко той излезе на улицата в обикновеното си добро настроение.

Тоя път не беше никак трудно да намери такси. Градът бе опустял. И последните парижани бързаха да го напуснат панически с колите си, сякаш бе чумав. И небето бе ясно, без никакво облаче. Наистина чудесен неделен ден за екскурзии, ако не се смята, че всички полянки и горички на двеста километра от Париж щяха да бъдат набъкани с хора не по-малко от коя да е спирка, на метрото.