Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 66

— Получих разрешение да проникна във вилата — каза той. — Вместо да стоим тук като идиоти, след малко ще разберем всичко. — Тоя на вид малко тромав, отпуснат и добродушен човек съвсем се беше преобразил. Сега изглеждаше яростен и готов за всякакви действия. И това не само не го плашеше, а го въодушевяваше.

— Ще дойда с вас! — каза Димов.

— Не! — възрази категорично Дюран. — Вие сте тук като наш гост и наш съветник. А в такива случаи обикновено се стреля. Ако се случи нещо с вас, направо ще ме уволнят:

— Добре! — въздъхна Димов. — Макар да съм сигурен, че никой няма да стреля.

— Чакайте тук! Така или иначе, след малко ще ви из викам.

Димов замълча. Сега той беше почти сигурен, че Кулон е избягал. Не съжаляваше, искрено смяташе, че така е много по-добре. За него най-важното беше да се докаже вината. А самото залавяне на престъпника си оставаше второстепенна работа. В тоя малък съвременен свят нямаше къде да се пъхне. Или почти нямаше.

След двайсет минути един цивилен агент влезе в кафенето. Лицето му не подсказваше нищо хубаво.

— Инспектор Дюран ви моли да дойдете — каза той кратко.

— Какво е станало?

— Ще видите — все тъй кратко отвърна агентът. Когато приближиха къщата, Димов видя, че всичките й прозорци светят. Минаха през тъмния двор, изкачиха витата дървена стълба. Никъде не се мяркаше никакъв човек, не се чуваше никакъв звук. Агентът го заведе в кабинета на антикваря.

Първото нещо, което Димов видя, беше седналия в един от кожените фотьойли криминален инспектор. Лицето му беше много мрачно. Димов бързо се огледа. На солидното английско бюро лежеше паднал по очи Кулон. От пръв поглед разбра, че е мъртъв — лицето му бе потънало в малка локвичка кръв. Димов направи още няколко крачки. И двете му ръце бяха положени върху бюрото, до дясната лежеше пистолет.

Само това не очакваше да види. — Значи се е самоубил? — попита Димов смаяно. — Не е намерил друг изход?

— Не! — възкликна нервно Дюран зад гърба му. Той бе станал от мястото си и приближаваше към Димов. Очите му бяха просто яростни.

— Намерихте нещо съмнително?

— Нищо съмнително — отвърна рязко Дюран. — Поне сега за сега. И все пак не се е самоубил. У нас бандитите не се самоубиват. У нас те се борят за кожата си до последния миг. Бягат с коли, стрелят, сражават се… Но не се самоубиват. Не знам в моята практика такъв случай.

— Да не бързаме! — отвърна Димов. — Все пак Кулон не беше някакъв обикновен гангстер. Той беше известен парижки милионер. А с милионери това доста често се случва.

— С истинските милионери. А не с бандитите.

— Брадата?

— Да, фалшива е! Вие сте прав във всичко. Но аз не вярвам, че се е самоубил — каза Дюран с някаква притаена омраза. — Вие просто не познавате психологията на гангстера.

— Според вас, кой може да го убие?

— Много просто, някой от бандата. Той е разбрал, че Кулон е разкрит. И е побързал да го ликвидира, преди да се е разбъбрал.