Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 4

— Привържете се, господине! — отвърна много мило Маничка. — Веднага, след като излетим.

Господин Капелани започна да привързва несръчно ремъка около своето кръгло непокорно коремче. Приличаше на малък провинциалист и дребен сладострастник въпреки възрастта си — от тия, за които всяко пътуване в чужбина е свързано с някое не дотам скъпо и не дотам рисковано грехопадение. Но все пак, ако се съди по потъмнелите му зъби, неговата слабост към червеното вино надминаваше всички други. Разбира се, и той се загледа безочливо в краката на Маня, очите му заблестяха. Навярно беше пийнал, макар и не много, колкото да се разгорят страстите. След като излетяха, Маня му донесе „Каберне“ и Капелани веднага се впи в бутилката като кученце в биберон. Двамата български инженери, които идваха от Техеран, си поръчаха бутилка „Мартел“ — втората по ред. Само едрият хубав французин, който седеше на последния ред, малко я озадачи.

— Бутилка „Туборг“, моля!

— Момент! — каза вежливо Маня.

— И забърза към Филип, мрачния стюард с лице на демон, който в тоя момент тъкмо подготвяше вечерята.

— Какво е „Туборг“? — запита тя.

— Май че някаква бира! — измънка презрително Филип. — Кажи му, че имаме само „Пилзен“…

Но Маничка любезно обясни на французина, че оригиналният „Пилзен“ далеч превъзхожда всякакъв „Туборг“. Пътникът я изслуша снизходително.

— Може и тъй да е — отвърна той. — Но, според мене, всяка въздушна компания, която уважава себе си, трябва да сервира „Туборг“.

Но Маничка отново успя да се измъкне.

— Съжалявам, господине… Но вашите валутни кризи постоянно ни объркват сделките.

И веднага отиде при Филип. Предстоеше им половин час трескава работа — да сервират вечерята. Не беше толкова просто и лесно да се обслужат трийсетината пътници, повече от които бяха чужденци. Особено пък французите с техните „рокфор“ и „камбер“. За щастие самолетът пътуваше съвсем гладко, пък и Филип беше много сръчен сервитьор, така че привършиха навреме. Капелани си поръча втора бутилка, макар че не беше изпил още първата. Трета бутилка си поръчаха разгорещените български инженери. Маня ги погледна учудено.

— Няма да стане! — отвърна тя категорично. — Като слезете та летището, няма да си познаете жените…

— Те ще ни познаят! — каза весело единият. — Няма начин да ни загубят …

— Не! — каза Маня.

Тоя път женската солидарност се оказа по-силна от стимулите на търговията.

След като изпълни всичките си задължения, Маня приседна за малко при летците. Това беше комай единственото й забавление в самолета. Пък и за летците, разбира се, Маня беше толкова мила, толкова добра, толкова уютна. И толкова невзискателна в крайна сметка. Нощта отдавна бе настъпила и макар да тичаха по петите й, все още не можеха да я настигнат. На осем хиляди метра самолетът сякаш не летеше, а висеше неподвижен между звездите и невидимата земя. Не, не съвсем невидима. От време на време някъде в далнините се появяваха малки сияния като галактични мъглявини в безкрайния мрак на космоса. Там някъде имаше хора и къщи, имаше прохладни легла и открити прозорци, през които заедно с нощния въздух нахлуваше далечният мирен цвъртеж на щурците. Там някъде бръмчаха транзистори, шумяха чайници, сънно проплакваха бебета. Там някъде из малките градчета хората се готвеха да спят. Маня усещаше, че и на нея й се доспива, мечтаеше вече за своето диванче в тесния хол — толкова скромничко и все пак толкова скъпо. Даже в своя собствен дом Маня беше нещо като вечна пътница, откъдето всички очакваха да замине някой ден завинаги. Може би и това щеше да стане — да отиде някъде и при някого, при Филип например, ако не беше толкова мрачен и пренебрежителен с нежния пол.