Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 39
Павел Вежинов
— Тук е, господине.
— Почакайте ме! — отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.
Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнаж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита:
— Мога ли да видя това, господин…
— Айвазян — поклони се леко продавачът.
Айвазян отвори витринката и му подаде кутията. Димов, я въртя в ръцете си по-дълго време, отколкото му бе нужно.
— Колко струва?
— Петдесет долара.
Димов поклати скептично глава.
— Петдесет долара? — измърмори той. — Множко са… Кутията не представлява нищо особено.
— Не сте прав, господине… Обработката е великолепна. Освен това кутията е принадлежала на султан Абдул Хамид Първи.
— По нищо не личи.
— На вътрешния капак е гравиран султанският знак — каза вежливо Айвазян. — Тая кутия му е била подарена лично от австрийския император. Димов се усмихна снизходително.
— Готов съм да ви дам добра цена — каза той, — но ако ми предложите истинската кутия.
Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.
— Ами защо смятате, че тая не е истинска?
— Не мога да си представя, че австрийският император ще подари на султана кутия с фалшив изумруд.
На устните на арменеца се появи слаба усмивка.
— Господинът е познавач! — каза той с уважение. — Но, за съжаление, не мога да ви предложа оригинала. Преди известно време го продадох на един чужденец.
Лицето на Димов бе така разочаровано, че продавачът добави.
— Вземете тая кутия! Имитацията е великолепна.
— Аз съм колекционер — каза Димов. — Имитациите не ме интересуват. Бихте ли ми казали името на купувача? Може би ще се съгласи да ми я препродаде.
— Няма да бъде коректно, господине… В такива продажби винаги се пази известна тайна.
— Добре! — каза Димов. — Ще дойда при Вас утре сутринта… Ако ми кажете името на купувача, ще получите безвъзмездно двеста долара… Помислете си…
И без да дочака отговор, излезе от магазина. Сега беше напълно свободен, нямаше какво повече да търси в града. И той се върна с кадилака обратно в хотела. Някаква мисъл му се въртеше в главата — повече весела, отколкото сериозна. И все пак достатъчно сериозна, защото дълбоко в себе си вярваше, че е стъпил на здрава почва. Щом пристигна в хотела, веднага поръча разговор с Париж. Не стана нужда да чака дълго време — скоро го извикаха в телефонната кабина.
— Ало, господин Дюран? — обади се той шеговито. — Инспектор Димов на телефона.
— Ааа, вие ли сте? — обади се зарадван Дюран. — Чудех се код може да ме търси от Истанбул.