Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 14
Павел Вежинов
— Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! — каза обидено учителката. — Вие сте били в Париж…
— Не, мадам.
— Но знаете поне колкото мене.
— Това е в задълженията на моята професия — все тъй шеговито отвърна Димов.
Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката, сякаш се чудеше какво да каже.
— Ясно! — измърмори недоволно учителката. — Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?
— Рискове на професията, мадам! — въздъхна Димов. — Моля ви да ме извините.
Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:
— Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.
— Дано не е американец — измърмори Димов.
— Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.
— Кой го е намерил?
— Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.
— Как се казва?
— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.
Димов се понамръщи:
— Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?
— Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с „Ер Франс“ за Цюрих.
— Никой ли не го е потърсил?
— Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.
— Това ли е всичко?
— За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.
— Наистина неприятно! — измърмори Димов. — На ти сега на тебе френски език!
Навън ги чакаше служебна кола.
— Летището! — каза Ралчев. — По-бързо.
„Всички бързат, когато е вече късно“ — помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост — това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.